Читать «Училището свърши — завинаги» онлайн - страница 55

Огледах се и видях Зъба. Разбира се, Червенокосото чудо беше като залепена за него, което ме отегчаваше до смърт. Как изобщо я търпеше? С нейните усмивки и мили физиономии? Не можех да разбера. Забелязах, че и Иги говори с някакво момиче — заедно опипваха копринени шалове с герба на правителството и се смееха. Надявах се да е печена. И да не е Заличител.

А къде беше плашещо умилителната Ейнджъл?

Огледах тълпата. Освен нас имаше няколко групички туристи, още една организирана група, но… Ейнджъл я нямаше. Никъде. Това момиченце определено имаше дарбата да изчезва безследно.

— Ръч! Къде е Ейнджъл?

Ръч се огледа.

— Не я виждам. Да не е в тоалетната?

Вече бях тръгнала към Зъба.

— Извинявайте — отсякох и прекъснах сесията по обожание на Червенокосото чудо, — но не мога да намеря Ейн… Ариел.

Зъба огледа множеството. Червенокосото чудо ми се усмихна.

— Ти си сестрата на Ник, нали?

Моля ви, някой да ме измъкне оттук.

— Аха.

Зъба се обърна към мен.

— Отивам да я потърся.

Тръгнах след него. Насочихме се към вратата, през която бяхме влезли преди малко. Само това ми липсваше! Стараехме се да не се набиваме на очи, да не изпъкваме, а тя да вземе да се загуби в проклетия Бял дом. Където това без съмнение щеше да предизвика известно оживление. Дали да не попитам учителката й? Или някой от охраната? Може би просто наистина се беше изгубила или пък я бяха отвлекли Заличители. Пак. До тук с чувството за сигурност. Проклятие!

Помещението имаше три изхода и на всеки стоеше по един пазач. Откъде трябваше да започнем?

Внезапно през тълпата пробяга вълна на оживление и се разнесе развълнуван шепот. Бях по-висока от повечето деца и бързо огледах лицата, обърнати към мен. Тълпата се раздели и Ейнджъл се зададе насреща ми с усмивка на малкото си личице. Селесте висеше в едната й ръка. Мина ми нелепата мисъл, че не беше лошо скоро да изперем мечето.

После видях кой държеше другата ръка на Ейнджъл.

Президентът. Или точно негово копие.

Ченето ми падна и се опулих насреща им. Няколко мъже в черни костюми и със слушалки в ушите се втурнаха в помещението с притеснени изражения.

— Здрасти, Макс — каза Ейнджъл. — Загубих се. Господин Данинг ме доведе.

— Здравей… ъ-ъ… Ариел — рекох колебливо и се вгледах в лицето й. После погледнах президента. Изглеждаше жив и доста по-истински, отколкото по телевизията.

— Ъ-ъ… Благодаря ви, сър.

Той ми се усмихна мило.

— Няма защо, госпожице. Сестра ви се разтревожи, че ще се притесните. Тя е изумителна млада дама.

Ами-и-и? За крилете ли говорите? Или за това, че може да проникне в ума Ви? О, имах лошо предчувствие. Измерих Ейнджъл с поглед, но както обикновено големите й очи грееха невинно. Не че това някога беше означавало нещо.

— Да, определено — казах. — Благодаря ви, че сте я намерили. И че я доведохте.

Отнякъде изскочи учителката на Ейнджъл и взе да стиска ръката на президента, да му благодари и да му се извинява едновременно във водопад от думи.

— Беше ми приятно.

Президентът — самият президент на САЩ — се наведе и се усмихна на Ейнджъл.

— Да се пазиш — каза. — И да не се губиш повече.