Читать «Мадам дьо Помпадур» онлайн - страница 75

Льо Бел влезе безшумно в помещението и даде едва забележим знак на господаря си.

Луи стана и направи няколко крачки из помещението. Граф Д'Аржансон беше прав. Истинският враг на Франция не беше Австрия, а Англия. Той попипа античния бюст на Александър Велики, поставен пред високо огледало, после премести поглед към бялата стена. Накрая любопитството победи. Кралят отмести мъничкото капаче и погледна през шпионката. Да, тя беше там. Стоеше с гръб към него пред огледалото и бавно сваляше шапката си. Луи се усмихна доволно.

– Ако отидем във Фландрия, ще лишим Прусия от подкрепата си срещу Австрия – изтръгна го от мислите му възбуден глас.

Луи затвори шпионката и се обърна към маркиз Д'Аржансон. Всички в двора знаеха, че министърът на външните работи не споделя възгледите на своя брат, граф Д'Аржансон.

– Така е, но съпругът на Мария Терезия със сигурност ще бъде избран за император – възрази спокойно графът. – Затова е безсмислено да губим време и сили в Прусия и Силезия.

Маркизът се разгневи още повече.

– Наистина ли ще оставите Прусия на австрийците?

Кралят не търпеше подобно поведение. Погледът, отправен към министъра, беше пълен със студенина.

– Постарайте се в мое присъствие да говорите с умерен тон, мосю!

– Простете, Ваше Величество... – Маркизът засрамено сведе глава.

Луи не за първи път се запита как е възможно двамата братя да са толкова различни. Той ценеше граф Д'Аржансон и може би тъкмо поради това бе назначил брат му за министър на външните работи, но напоследък все по-често си мислеше, че е направил грешка.

Кралят застана до масата и се вгледа в картата. Когато вдигна глава, решението беше взето.

– Потегляме към Нидерландия, господа.

*

Жан свали шапката и наметката си и смутено огледа сепарето, където я въведе херцог Д'Айен. Красиво кресло, тапициран стол, скъп килим на стената, китайски параван, малка камина. Помещението, обзаведено с много вкус, създаваше интимна атмосфера. Тихо цвърчене я накара да се обърне. В голяма златна волиера, окачена на тавана близо до прозореца, подскачаха пет пойни птички. Жан се усмихна и се приближи, за да разгледа пъстрите пера на птичките. И петте бяха толкова малки, че би могла да ги скрие в шепата си. Една от птичките полетя към нея, кацна на най-високия прът в кафеза, наведе глава и я огледа доверчиво. Жан предпазливо протегна ръка. Изведнъж птичката замлъкна. В златната стена на кафеза се отрази едра сянка.

Тя се обърна. На прага стоеше Луи и я наблюдаваше със загадъчен израз.

Тя не бе в състояние да скрие вълнението си. Това беше третата ѝ среща с Луи, но за първи път го виждаше в официални кралски одежди. Кралят носеше избродиран със злато син жакет, по маншетите сияеше Бурбонската лилия, през рамото му минаваше златен ешарп, на гърдите му блестяха ордени, а от колана висеше сабя. Жан се почувства несигурна, почти уплашена. Позата, в която стоеше Луи, начинът, по който бе скръстил ръце пред гърдите, спокойният авторитет, с който я гледаше – всичко това го правеше чужд и далечен. Стори ѝ се невероятно, че двамата са прекарали нощта заедно.