Читать «Мадам дьо Помпадур» онлайн - страница 62

Пренебрежителността и наглостта в тона му я улучиха като плесница. Жан потрепери, сякаш наистина я бе ударил, ала веднага се овладя.

– Ваше Величество се забравя – отвърна хладно тя, грабна ръкавицата и маската си и понечи да мине покрай него, но той ѝ препречи пътя.

– Не съм ви позволил да си отидете!

Тя вдигна глава и го изгледа втренчено. Очите ѝ потъмняха от гняв.

– Ваше Величество ме обиди достатъчно – отвърна ледено тя, мина покрай него и излезе от салона с високо вдигната глава. Нека посмее да я хвърли в Бастилията!

Кралят я проследи с изненадан поглед.

Жан прекоси коридора, без да се обърне нито веднъж, и слезе в залата. Очите ѝ бяха пълни със сълзи и тя побърза да си сложи маската.

Чувстваше се обидена и унизена. Докато танцуваше с краля и в първите мигове в малкия салон, беше убедена, че между двама им се е породило привличане, силно като магия. Начинът, по който се движеха заедно, по който той я докосваше и гледаше – никой мъж не беше събуждал в сърцето ѝ такива чувства. И тя, глупачката повярва, че той изпитва същото като нея. Едва сега осъзна колко е наивна и неопитна в придворните взаимоотношения.

Чу приближаващи се гласове и бързо изтри сълзите си. Две млади жени – русалка и мускетар – минаха покрай нея, хихикайки. Тя се затича по някакъв безкраен коридор и вече уплашена, че се е объркала напълно, видя врата. Отново влезе в официалните салони и успя да стигне до голямото стълбище. Вървеше през гъстата тълпа, без да забелязва никого. Празнуващите я зяпаха любопитно, но тя не спря нито за миг. Най-сетне слезе в двора, където все още цареше голямо оживление.

Положи доста усилия да намери паж, който да ѝ повика карета. Качи се бързо, отпусна се върху седалката и въздъхна дълбоко. Виковете и песните на народа, който продължаваше да се тълпи пред портите на двореца и празнуваше по свой си начин, стигаха до нея много отдалеч и сякаш ѝ се подиграваха. Жан стисна ръце в юмруци. Защо проклетият кочияш не подкара конете по-бързо? Още не е прекосил дори двора!

Внезапно каретата рязко спря. Някой отвори вратичката. Появи се мъж, който с елегантен скок се метна в каретата и се поклони изискано пред слисаната Жан.

Силно смутена, тя само кимна. Мъжът беше млад, вероятно към края на двайсетте, и тя го позна по костюма, макар че беше свалил маската и носеше сабя. Горският дух, който я заведе при краля. Лицето ѝ се вледени.

– Позволете да се представя, мадам. Името ми е Луи дьо Ноай, херцог Д'Айен, капитан на гвардейците на Негово Величество. Тук съм по поръчение на краля.

– Не мисля, че ще задълбочим познанството си, мосю – прекъсна го хладно Жан.

– Мадам, имате пълното право да се сърдите – отвърна с усмивка херцогът. – Аз съм тук, за да се извиня от името на краля.

Жан мълчеше.

Херцог Д'Айен извади от джоба на жакета си запечатан плик и ѝ го подаде.

– Негово Величество ще се радва да се срещне с вас на бала на град Париж.

Младият мъж се поклони за довиждане, слезе от каретата и изчезна в нощта.

Кочияшът подсвирна и конете препуснаха.