Читать «Мадам дьо Помпадур» онлайн - страница 64

Площадът пред кметството гъмжеше от народ. На стълбището към залата сякаш се бе стекъл половината Париж. Поканените гости отново бяха в пъстри костюми.

– Простете! – За стотен път полата на Жан се закачи в нечии обувки и тя едва не падна. Нетърпеливо дръпна тънката материя на черни и бели карета и с мъка изкачи следващото стъпало. Хората я притискаха от всички страни. Тя усети как в тази ужасна задуха грижливо направената и напудрена прическа започна да се разваля – бавно, но сигурно.

Херцог Д'Айен бе дошъл да я вземе с карета и сега, в костюм на Арлекин, се изкачваше редом с нея, като се стараеше да държи хората на разстояние, но нямаше сили да се справи сам с такава тълпа.

Най-сетне стигнаха до входа на балната зала и Жан въздъхна облекчено. Посрещна ги музика. Залата беше препълнена. С изключение на неколцина уважавани граждани и на градската управа, заели място на специална трибуна, поканените празнуваха така непринудено и буйно, че Жан се смая.

Ако се съдеше по зачервените им бузи, повечето гости вече бяха пийнали порядъчно. Шумни смехове и весели викове се смесваха с музиката. Стотици мъже и жени опустошаваха бюфетите и винените мехове, а танцуващите не се притесняваха да се държат за талията, вместо за ръце. Доста господа, захвърлили перуките си по масите, бършеха запотените си глави.

Жан никога не беше виждала такава пъстра и весела тълпа. Разликата с бала във "Версай" беше огромна – тук празнуваше народът. Тя се обърна към херцог Д'Айен и се постара да надвика музиката:

– Невъзможно е Негово Величество да дойде на такова място!

Херцогът понечи да ѝ отговори, но в този момент зад тях прозвуча развеселен глас:

– И защо не? Казват, че кралят обича подобни празненства.

Жан се обърна стреснато. Той стоеше съвсем близо до нея, също толкова едър и внушителен, колкото го помнеше. През двете си безсънни нощи си го беше представяла точно такъв. Носеше черна наметка на домино. Широкопола шапка с перо скриваше част от лицето му, но очите святкаха все така изкушаващо зад тясната маска.

Жан загуби дар слово. Луи наистина бе тук, при нея. Придружаваше го един-единствен охранител, маскиран като ориенталски воин.

Кралят се усмихна леко, посегна към ръката ѝ и я отведе зад една колона.

– Е, мадам, простихте ли ми? – попита тихо той, втренчил поглед в лицето ѝ.

Жан кимна колебливо. Без да отдели поглед, той целуна ръката ѝ и макар да усещаше в гърба си хладната мраморна стена, внезапно ѝ стана горещо. Той се наведе над нея и тя потръпна от допира на тялото му.

– Радвам се, че сте тук – пошепна дрезгаво той и нежно помилва бузата ѝ. Лицето му почти я докосна, когато покрай тях премина група шумно разговарящи гости. Червенобуз разбойнически капитан приятелски потупа краля по рамото.

– После ще се натискате, сега вървете да танцувате! – извика весело той, хвана Луи за ръкава и понечи да го повлече със себе си. Жан се вцепени.

За миг лицето на краля стана мрачно и заплашително, но много бързо се разведри.

– Добрият човек има право – засмя се той и стисна ръката ѝ. – Ако позволите, мадам...