Читать «Мадам дьо Помпадур» онлайн - страница 17

Лекарят кимна замислено и се обърна към нея, стараейки се да не поглежда към разкошното ѝ деколте.

– Длъжен съм да ви предупредя, мадам Поасон: дъщеря ви трябва много да внимава. Белите ѝ дробове са слаби. Погрижете се момичето да се пази от студ и течение и да не се пренапряга. Иначе има риск да се разболее сериозно. С белите дробове шега не бива.

– Да, разбира се! – Мадам Поасон кимна загрижено. – За съжаление двете деца са попаднали на кралската процесия и се прибраха вкъщи съвсем мокри.

– Процесията? А, да, заради кралското полагане на ръка - кимна докторът. – За съжаление градът е пълен със скрофулозноболни. Стекоха се в Париж от цялата страна с надеждата кралят да ги докосне и излекува – обясни с пренебрежение ученият мъж, докато двамата вървяха по коридора.

– Не завиждам на Негово Величество за това задължение – мадам Поасон потрепери.

– Права сте, мадам. Гледката не е особено приятна. Но с повечето болести е така. Болните почти винаги са грозни – обясни доктор Джузепе, който обичаше да философства.

*

Независимо от ужасния вкус на отварата, Жан я гълташе покорно. Все още кихаше силно и непрекъснато държеше пред лицето си кърпичка. Носът ѝ беше разранен и сигурно двойно по-голям от обичайното. Непрекъснато мислеше за циганката. Даже през нощта я сънува и се събуди с вик. Лицето ѝ пламтеше от вълнение. След толкова години не беше забравила срещата със старата врачка.

Абел отвори тихичко вратата и провря глава в стаята. На лицето му играеше плаха усмивка.

– По-добре ли си вече?

Жан кимна, а той огледа замислено зачервения ѝ нос и подутите очи, огромни върху бледото лице.

– Божичко, изглеждаш ужасно – изтърси той с обичайната си откровеност, – но доктор Джузепе казва, че ако си взимаш редовно лекарството, след няколко дни ще си напълно здрава.

Абел влезе в стаята и приседна в края на леглото.

– Маман ме насоли здравата, задето съм те завел да видиш процесията, вместо да те доведа направо вкъщи – призна съкрушено той, бръкна в джоба си и извади пакетче, увито в груба хартия. – Донесох ти нещо.

Лицето му се зачерви от възбуда и очакване.

Любопитството на Жан се събуди. Тя развърза панделката и разви хартията. Подаръкът на Абел се оказа голяма колкото монета медна миниатюра, изобразяваща мъжка глава.

– Кралят – обясни развълнувано Абел. – Нали не можа да го видиш...

– Откъде я имаш?

– Купих я от един уличен продавач. Продават ги навсякъде заради кралското полагане на ръка.

– Наистина ли изглежда така? – пошепна невярващо Жан.

Абел кимна с гордост, сякаш кралят дължеше красивата си външност единствено на него.

Жан вдигна миниатюрата и се вгледа с възхищение в мъжката глава, изпъкваща върху сивкавата хартия.

4.

В началото на декември зимата връхлетя Париж с невиждана сила. Преди няколко дни температурите паднаха под нулата. Езерата, потоците и каналите замръзнаха, по Сена се носеха късове лед, ситен сняг покриваше улиците и покривите. Париж предлагаше приказна гледка, но хората страдаха от студа и не обръщаха внимание на тази необичайна красота. Имаше недостиг на дърва за огрев и на храна. Говореше се, че в бедняшките квартали "Сен Антоан" и "Сен Марсел" десетки са измръзнали.