Читать «Мадам дьо Помпадур» онлайн - страница 16

– Абел! Абел!

Тя видя как синият му жакет изчезна в навалицата. Палто от груба вълна затисна носа ѝ и тя посегна към човека до себе си, за да не падне. От едната страна я притискаше пищната гръд на продавачка от пазара, воняща на риба и пот, а от другата... Груби мъжки пръсти посегнаха към полата ѝ и се мушнаха между краката ѝ. Замириса на евтин алкохол. Жан се задърпа неистово, без да е в състояние да се освободи. Тълпата я понесе незнайно накъде. Събра сили, замахна с лакът назад и с облекчение усети как мъжът пусна полата ѝ.

След няколко метра навалицата се разреди и Жан успя да се хване за едно дърво. От другата страна внезапно изникна лицето на едър тип с грозни белези от едра шарка по червените бузи. Мъжът се ухили нагло и посегна към нея. Жан се отдръпна с отвращение. Той се засмя и продължи.

– Абел! – извика с все сила Жан и се опита да открие брат си, ала напразно.

Облаците се спускаха все по-ниско. Закапаха първите тежки дъждовни капки. Процесията отмина, а тя така и не успя да види краля!

Разочарована, Жан продължи да търси с поглед брат си. Внезапно усети, че някой я наблюдава. От другата страна на улицата стоеше възрастна жена, забрадена с мръсна червена кърпа, и зяпаше право към нея. Обруленото от вятъра и слънцето лице се хилеше широко и разкриваше беззъба уста.

В първия момент Жан не повярва на очите си. Това не можеше да е истина! Сигурно се лъже.

Ала тъкмо когато щеше да отмести поглед, старата бръкна в пазвата си, извади сребърна верижка с кръстче и я размаха насреща ѝ.

Жан загуби ума и дума.

В същия момент жената направи поклон, обърна се и понечи да изчезне в навалицата.

– Не! – извика Жан и двете жени, застанали наблизо, се обърнаха изненадани.

Развълнувана до дън душа, девойката си запробива път между разотиващите се хора. Вече валеше доста силно. С много усилия момичето успя да стигне до другата страна на улицата. За малко изгуби циганката от поглед, но после зърна червената кърпа и се устреми натам. Затича се, но червеното петно отново изчезна, този път окончателно. Задъхана, Жан спря и се огледа безпомощно. Старата циганка сякаш се бе разтворила във въздуха.

Може би видя призрак? Улицата бързо се опразваше. Едва сега Жан забеляза, че вали като из ведро и роклята ѝ е мокра.

– Жан! Жан!

Обърна се бавно. Абел тичаше към нея.

– Слава Богу! Къде ли не те търсих! – Абел пое дълбоко дъх и лицето му засия. – Видях го, сестричке!

– Кого? – попита с отсъстващ вид Жан.

– Как кого? Краля! – извика тържествуващо Абел.

*

Доктор Джузепе излезе от стаята на болната и тихичко затвори вратата зад себе си. Мадам Поасон го очакваше навън с тревожно изражение.

– Този път кашлицата не е толкова лоша. Просто лека настинка. Ще ѝ давате лекарство и бързо ще се оправи. Надявам се да не стигне до дихателните пътища – докторът бавно поглади дългия си посивял мустак.

Мадам Поасон въздъхна облекчено. Вчера двете деца се прибраха у дома мокри до кости. Само след час Жан се разкиха, скоро започна и да кашля. На сутринта мадам Поасон видя стъкления поглед на дъщеря си и незабавно изпрати слуга да повика доктор Джузепе.