Читать «Мадам дьо Помпадур» онлайн - страница 106

Освен че се забавляваше и си почиваше, Луи отделяше по няколко часа на ден за държавните дела. Всеки ден от "Версай" специално пристигаха министри и членове на Държавния съвет, за да обсъждат текущата политика. Или Луи се затваряше в кабинета си, четеше документи и доклади от агенти и посланици.

Почти винаги след това кралят ставаше сериозен и замислен и всички присъстващи усещаха невидимата стена, която го разделяше от тях.

Жан бързо разбра, че тази негова характерна черта представлява дълбокото, същинското ядро на неговата личност.

– Размишлявате за войната, нали? – попита го тя един ден, докато се разхождаха само двамата покрай оранжерията, а той бе особено потиснат.

Луи кимна.

– Боите ли се от бъдещите сражения?

Той поклати глава.

– Не, по-скоро съм наясно, че Войната за австрийското наследство няма да се реши единствено със смелост и чест. Това ме потиска. Твърде много политически центрове, интереси и партии определят събитията.

– Ала равновесието в Европа не позволява на Франция да остане настрана от войната, нали? – попита Жан. Тя много отдавна следеше европейската политика и военните действия, а и слушаше внимателно разговорите на финансистите, посещаващи дома ѝ.

Луи я погледна учудено.

– Да, права сте! – Спря и улови ръката ѝ. – да не си разваляме хубавите дни с тази неприятна тема.

– Нищо не би могло да развали красотата на тези дни, прекарани във вашата компания – отговори тя, без да откъсва поглед от него.

*

Следобед ловната компания се разпръсна из гората. Кучетата бързо уловиха следи от дивеч и много скоро обзетите от ловна треска придворни препуснаха в галоп по горските пътеки. Листата на дърветата, обагрени в червено и златно, грееха под есенното слънце. Жан чу сигнал на ловен рог, пришпори коня си и прескочи паднало дърво. Копитата на едрия кафяв кон вдигнаха вихрушка от листа. Вятърът развя полите ѝ, тя стисна здраво юздите и продължи да препуска. Не обичаше особено лова – мразеше да убива животни, но свежият въздух, ездата и скоростта я опияняваха.

Ловният рог заглъхна и тя се постара да забави темпото. Искаше да чуе от коя посока идва кучешкият лай. В този миг забеляза, че конят ѝ куца с предния ляв крак. Спря веднага и скочи на земята. Жребецът изпръхтя.

– Няма нищо, моето момче – успокои го тя и го помилва по врата. Стисна здраво юздата и посегна към копитото на коня.

На пътеката се появи кралят, възседнал любимия си бял жребец. Веднага разбра какво се е случило и скочи от седлото, за да ѝ помогне.

– Дайте на мен!

Наведе се и с няколко умели движения махна от подковата острото камъче, причиняващо болка на жребеца.

– Благодаря ви, сир. Съжалявам, че изгубихте преднината си заради мен.

– Искам обезщетение – засмя се той. Очите му засвяткаха.

Жан се облегна на близкото дърво и му поднесе устните си.

Двамата се целунаха страстно и той я притисна към стъблото. Тя вдъхна с наслада тръпчивия му аромат, смесен с миризмата на влажната есенна шума, и дишането ѝ се ускори. Луи разкопча жакетчето ѝ и плъзна ръце към гърдите ѝ.