Читать «Мадам дьо Помпадур» онлайн - страница 103

– Господа, ваш дълг е да ме просветите за последствията от постъпките ми и аз ви благодаря за загрижеността – отвърна сухо кралят. – Уверявам ви, че напълно съзнавам греховете си. Както знаете, в момента не приемам светите тайнства.

С тези думи той излезе от кабинета и остави тримата духовници сами.

*

Жан огледа крадешком стотиците напудрени лица. Придружена от графиня Д'Естрад и абат Дьо Берни, тя вървеше през галерията. Дворът бе събран там в очакване на краля. Да, тя знаеше, че животът в двора е различен, че хората са различни, но едва днес осъзна колко голяма е тази разлика. Тук имаше стотици придворни. Някои от тях я познаха, поклониха се и я поздравиха, но повечето само я измерваха с хладен, арогантен поглед. Огледалата ѝ показваха, че дамите си шепнат зад разтворените ветрила. Очевидно говореха за нея и я наблюдаваха.

Жан вървеше и се мъчеше да слуша веселите истории, които разказваше графиня Д'Естрад.

– ... тогава добрата херцогиня направи единственото, което една дама би могла да стори в подобна пикантна ситуация – падна в несвяст...

Абат Дьо Берни избухна в смях.

Жан също се опита да се усмихне, макар да не бе разбрала за кого става дума. Мислите ѝ кръжаха около странното писмо, получено сутринта. Щом си припомнеше съдържанието му, я побиваха тръпки.

Херолдът удари с жезъл по мраморния под и шумът я изтръгна от нерадостните мисли. Огледалната зала утихна.

– Негово Величество Луи XV, крал на Франция!

Придворните се снишиха в дълбок поклон. Обкръжен от гвардейците си и неколцина придворни, Луи мина с високо вдигната глава през галерията – кимаше наляво и надясно и разменяше по няколко думи със събралите се.

Стигна до Жан и спря.

– Маркизо...

– Ваше Величество...

Жан грациозно склони глава и в същия миг забеляза, че кралят погледна надолу и изведнъж смръщи чело. Нервно проследи погледа му, разбрала, че е направила грешка, но не съобрази каква. Поклонът беше правилен, накланянето на главата под точния ъгъл... Къде бе сгрешила, за бога? Видя как абат Дьо Берни ѝ направи незабележимо знак. Какво искаше да ѝ каже? Ръцете? Не, не ръцете, а ветрилото! Единствена от дамите в залата не бе затворила ветрилото си. Презрителните погледи на придворните я объркаха още повече. Бузите ѝ пламнаха. Затвори ветрилото и отново се поклони.

– Мадам – Луи ѝ кимна дружелюбно и продължи. Кралицата го очакваше в другия край на залата. Придворните се наредиха на дълга опашка след кралското семейство, за да отидат на месата.

*

– Ще заминем за Шоази заедно с няколко доверени хора и ще останем там няколко дни. Искам да прекарваме повече време заедно – каза ѝ кралят вечерта. Двамата стояха на терасата и се взираха в ясното, обсипано със звезди небе.

Жан го погледна учудено и не се опита да скрие радостта си. През деня нито за миг не бяха останали сами. Сутринта Луи свика Държавния съвет и обсъди военните планове с министрите и маршалите си. По обед отиде на църква, обядва със семейството си в присъствието на Двора, намина за малко да я види и пак се затвори със съветниците си. Късно следобед отиде на лов. Жан и част от придворните получиха позволение да го придружат. През цялото време беше обкръжен от хора. Всеки поглед и всяка дума, които си бяха разменили, се наблюдаваха ревниво от десетки придворни. Денят ѝ показа какво означава да живее в кралския двор. Тук всичко беше от сложно по-сложно и тя усещаше, че всяка нейна крачка прави впечатление. Постоянно се излагаше на опасност да направи някоя грешка. Не само защото не владееше в тънкости етикета и дворцовия церемониал, а защото в поведението и държанието на придворните имаше безброй дреболии, непознати за нея. Всичко у тези хора беше различно – начинът, по който сядаха, отмятаха дрехата настрани или просто стояха на групи и разговаряха. Нещо свръхстилизирано, неимоверно преувеличено личеше във всяко движение, та даже в носово акцентирания им говор. Въпреки артистичния си талант Жан се опасяваше, че никога няма да придаде на жестовете и позата си тази спокойна надменност – висшите аристократи я получаваха с раждането си.