Читать «Разединени равнини» онлайн - страница 395

— Защо? — повиши глас тя, сякаш го обвиняваше в някаква ужасна неправда.

— Защото заслужаваше нещо повече — отвърна той.

— Няма как да го знаеш.

— Знам го. Говорих с паякородния доктор и той ми каза много неща. — Чутото тежеше на сърцето му, защото историята, която Фелисе бе изтръгнала силом от Дестрахис, бе едва половината от цялото.

Златистата й кожа беше побеляла.

— Не, не може да…

— Знаеш какво означава това — настоя Тисамон и макар жестокостта да бе придружавала неизменно живота му, сега очите му се засенчиха при мисълта за преживяното и стореното от нея. — Няма как да заличиш извършеното, като сложиш край на своя живот. Нито като убиеш онзи досаден паяк. Дори смъртта на Талрик няма да го заличи — макар че който го убие, ще стори услуга на всички. Аз го знам. Бих предпочел да не го знаех, но го знам. За да заличиш това знание, ще трябва да убиеш мен, преди да убиеш себе си. — Разказът на Дестрахис още изгаряше мислите му. И особено краят — как Фелисе се събудила, обладана от натрапчивата мисъл да убие Талрик, и открила, че стаята й е заключена. Че семейството й я е затворило там заради собствената й безопасност.

И тя ги избила до крак — първо лечителите, а после със собствените си ръце сложила край на кръвната си линия. Леля й, братовчедите й, всички паднали мъртви, докато тя обикаляла къщата заслепена от дива ярост и с меча на съпруга си в ръце.

Готов беше да действа, бронираната му ръкавица щеше да се включи миг след като Фелисе оголеше меча си.

Вместо това тя каза:

— Не искам да те убивам. Не мога да те разбера. Какво чувстваш?

На лицето й се беше изписало пълно объркване и това го трогна.

— Имах една любов, Фелисе Миен, така както ти си имала своята, но осоидите ми я отнеха, както са отнели и твоята. Затова с теб си приличаме и затова мисля, че те разбирам, дори по-добре от твоя паяк. И ако си търсиш цел, то не забравяй, че Империята още стои и ние трябва да се изправим срещу нея. За мен би било чест да се бия редом с теб.

Стойката й се смекчи видимо и Тисамон най-сетне си позволи да се отпусне.

Хубаво беше да си откраднеш малко време — без куриери, които те търсят постоянно — и място, където да не те намерят, ако те търсят. Сега бяха само двамата, Стенуолд и Ариана, избягали от публичното внимание, което много от другите членове на Събранието приемаха охотно, без значение дали са го заслужили или не.

Но Стенуолд не беше политик по свой избор. Той беше войник, шпионин, шеф на агентурна мрежа, всичко това едновременно, и игрите, които играеше, никога не бяха имали нужда от общественото одобрение.

В момента обаче играта беше в застой, а фигурките чакаха търпеливо. Осоидите не бяха нападнали Сарн, поне според доклада на последния пратеник. Четвърта армия не беше в положение да напада когото и да било, така че Меро и Егел засега не ги заплашваше имперска окупация. Теорнис беше пратил куриери при семейството и съюзниците си с настояване да подсилят границата и с новини за изгодните търговски споразумения с Колегиум, които да подсладят горчивия хап. Човекът беше достоен за уважение професионалист, но Стенуолд още не можеше да реши харесва ли го или не.