Читать «Разединени равнини» онлайн - страница 397

Стенуолд посегна към меча си и откри, че, да, мечът наистина е там, виси си на кръста му и тежестта му е станала толкова привична, та е спрял да я забелязва. Острието излезе с лекота от ножницата.

— Как влезе тук?

Мечът не беше единственото познато му нещо в ситуацията. Гласът също му беше познат, а при втората реплика се сети и чий е:

— Влязох, щото съм муха, а ваш’те тромави бръмбари изобщо не се сещат да погледнат към небето.

Говорещият се появи — плешив дребен мъж с грозно лице и мъдра усмивка.

— Неро? — възкликна невярващо Стенуолд.

— Доста време мина, Стенуолд. А дамата коя е?

— Ариана. — Смутената пауза, докато се чудеше как по-точно да я представи, явно подсказа на Неро всичко необходимо, поне ако се съдеше по широката му подигравателна усмивка. — А това е Неро, художникът — още по-смутено добави Стенуолд.

Мухородният го изгледа ухилен.

— Станал си още по-голям и дебел.

— А ти си все така грозен. — Репликата му дойде на езика без колебание през пропастта от двайсет години. — Представа си нямаш колко се радвам да те видя. Какво правиш тук? Ще поостанеш ли?

— Куриерче съм — обясни Неро. — Ама нося вест от твой приятел, новините са цял куп, тъй че с твойта дамичка по-добре се настанете удобно и се пригответе да слушате.

В мрака, който тя лесно можеше да провиди по своя воля, се оказа неочаквано лесно да се измъкне от лагера на осоидите. Под погледа на Тото Че се беше изнизала покрай осородните постови, невидима в униформата си за тези мъже, които възприемаха хората от помощната войска като роби и нищо повече — многобройни и несъществени. Когато наближи периметъра на лагера, Че изчака търпеливо сгоден момент, когато никой не гледа към нея, после призова крилете си и се издигна високо над кръга от факли и обикалящи часови.

Тото я видя как излита, разкъсван между облекчение и вина. Че се беше измъкнала, ала той имаше още работа тази нощ. Обърна се и тръгна назад към чифлика. Вдигна капака и слезе в зимника със затъмнения си фенер. Щеше да върне вратата на мястото й и да заключи катинарите. „Нека се чудят как се е измъкнала затворничката.“

Едва бе започнал, когато чу глас:

— Виж ти, виж ти, какво става тук?

Обърна се и вдигна капачето на фенера, макар да знаеше кого ще види — безизразното лице на помощновойскови полковник Дариандрефос, белеещо се петносано под сянката на вездесъщата му качулка.

— Добрият занаятчия подготвя плановете си предварително — смъмри го Дрефос. — Не му се налага да се връща на местопрестъплението, за да го разчиства, Тото.

— Как?…

— Отварях си очите. Явно си забравил, че за мен никога не е нощ. Гледах и видях съвсем ясно. Ти излезе с момичето и я пусна да избяга. Наблюдавах те, защото имах основания да смятам, че ще направиш нещо подобно. Касзаат ме предупреди, че се държиш странно, и се оказа права. Затова дойдох да видя какво друго вършиш тук долу. — Вдигна въпросително вежди и се приближи. — Е, какво друго си направил?

— Нищо — заекна Тото. Дрефос все така се приближаваше заплашително, макар Тото да беше по-силният от двамата, а полковникът занаятчия дори не беше въоръжен.