Читать «Разединени равнини» онлайн - страница 394

— Даваш ли си сметка какво правиш? — промълви тя. — Знаеш какво означава това, нали?

— Означава, че давам на Равнините шанс — отговори Тото. — Малък шанс, нищо повече. По-добре се преоблечи, Че. Нямаш много време.

Той я гледаше как се преоблича и Че се запита дали Тото не си представя някакво друго бъдеще, в което тя облича тази униформа наистина, а не като камуфлаж, и остава с него, така както тя го беше помолила да тръгне с нея.

43.

Стоеше в източния край на колегиумските докове, обгорените дъски скърцаха под краката й, стоеше и си мислеше, че времето й изтича.

По целия кей работници изрязваха пострадалите дъски и ги подменяха с нови, потапяха във водата нови подпорни колони и го правеха с помощта на машини, каквито тя не беше виждала преди и чийто механизъм не можеше да проумее. Хората тук бяха забележително работливи и изобретателни, ремонтни дейности течаха из целия град, разрушеното се подменяше и подобряваше дори.

Фелисе Миен сведе поглед към водата. Пристанището на Колегиум беше дълбоко и водата чернееше, осигурявайки достатъчно дълбочина и за най-тежките плавателни съдове. Какви ли тайни бяха заровени тук, в тинята по дъното; какви ли забравени кости и съкровища?

Дестрахис щеше да я търси, но с малко късмет щеше да закъснее. Вече съжаляваше, че го е принудила да изрече онези неща.

Талрик с право я беше попитал какво ще прави след това. Бъдещето, което си беше представяла, свършваше с неговата смърт, така че какво щеше да прави след това? Смъртта му нямаше да промени нищо, мъртвите нямаше да възкръснат, а тя щеше да се обърне към миналото, за да избяга от едно празно и безцелно бъдеще.

За нея миналото беше разяждащ ужас, както тя бе преследвала Талрик из целите Равнини, така то беше преследвало нея.

Какво бе останало неизречено? Дестрахис беше премълчал някои неща — Фелисе се досещаше за част от тях, макар съзнанието й да държеше подробностите под ключ. Какво още оставаше да научи?

По-добре да не знае, много по-добре. Една крачка и водата ще я обгърне като любовник, ще я повлече в дълбините си. Бронята й беше достатъчно тежка и дори да се откажеше от решението си, както често се случваше напоследък, с нищо не би могла да промени стореното. Поне ще е взела най-сетне съдбата си в свои ръце. А Талрик нека си живее, защото не би могъл да я нарани повече.

Отражението й се гънеше в неспокойната вода. Виждаше очертанията на рамото си, силуета на наметалото, но лицето й тънеше в сянка.

Пристъпи напред. Инерцията щеше да свърши останалото.

Някой я улови за края на плаща и я издърпа. За миг Фелисе увисна под нелеп ъгъл над водата и внезапно я обзе силен гняв към досадния лечител, пратен от семейството й да я варди. Крилете й се разгънаха стремително, тя се завъртя и го нападна.

Замахна три пъти с шиповете на палците си, преди да осъзнае, че насреща й не е Дестрахис. Беше Тисамон, богомолкородният. Отстъпваше ловко назад, но на челото му имаше плитка рана от първия й удар.

Фелисе застина веднага, а Тисамон отстъпи още крачка и зае отбранителна стойка. Чакаше я. С периферното си зрение Фелисе зърна десетина докери, които ги зяпаха смутено и явно се чудеха дали това е бой на живот и смърт или някакво представление.