Читать «Разединени равнини» онлайн - страница 393

— Проблемът е, че майстор Дрефос вижда в хората месо — заговори тихо той, сякаш на себе си, а не на нея. — Нещо, върху което да изпробва машините си. За него животът няма стойност — възглед, който си има своите положителни страни. Погледнеш ли по този начин на света, си спестяваш много болка. А мен ме боли през цялото време, защото не съм се отказал. Не съм се отказал от теб.

Първата ключалка се отвори и той стана, за да се заеме с втората.

— Работата е там — продължи, — че твоите чувства са без значение. Аз не мога да те забравя. Едва ли на света има паякородна изкусителка, магьосница или пеперудородна танцьорка, която да впие ноктите си в мъжко сърце така, както ти си впила своите в мен. Аз още те обичам, въпреки всичко, и сега ти се появи в най-подходящия момент, за да разбиеш на пух и прах живота ми. За пореден път.

Вторият катинар падна и Тото отмести с усилие тежката врата. Че се изниза от килията си мълчаливо, защото не знаеше какво да каже.

— Ще можеш ли да се измъкнеш от лагера? — попита той. — С това не мога да ти помогна, но в торбата има храна, вода и униформа. Ще приличаш на човек от помощната войска, но гледай часовите по външния периметър да не те видят. Ако те хванат… става лошо.

— Няма да кажа кой ми е помогнал — побърза да го увери тя.

— Щом те притиснат достатъчно, ще кажеш. — Лицето му не изразяваше нищо.

— Небето следят ли?

— Не толкова. Следят най-вече релсовия път, заради сарнианците.

— Тогава ще отлетя — реши тя и видя изненадата му. — А ти… ще можеш да се измъкнеш, нали?

— Не.

— Стига, Тото, трябва да дойдеш с мен.

— Не — повтори той и Че разбра, че няма да отстъпи. — Вече нищо не ме свързва с миналото. Ако ме разкрият, ще умра. Ако ли не, ще продължа да живея тук като чирак на Дрефос и ще създавам нови и по-ефективни начини да превръщам хора в месо.

— Тото, полудя ли? Трябва да се върнеш с мен в Колегиум!

— Колегиум вече нищо не може да ми предложи. Освен ако не дойда пред стените му с армия — каза й той.

Че усети как кръвта във вените й се смразява. Гледаше познатото лице, ала виждаше чужд човек.

— Но понеже явно съм предател по природа, сега ще извърша още едно предателство. Макар че ти сигурно ще го видиш като последния ми акт на лоялност — към теб и към Стенуолд.

— Тото…

— Чуй ме. — Бръкна в туниката си и извади свитък, навит на руло и после загладен. — Ако успееш някак да избягаш, трябва да занесеш това на Стенуолд. Или може би в Сарн.

— Какво е?

— Подробен чертеж на моя щраколък — обясни той. — Оръжието, което пречупи сарнианците.

Че го взе колебливо, сякаш свитъкът може да я изгори.