Читать «Разединени равнини» онлайн - страница 392

Капакът в тавана се отвори със стържещ звук, но никой не слезе. После Че различи мъждивия светлик на затворен фенер и на стълбата пристъпи Тото, все така с имперската си униформа. Както и преди, младежът спря и я погледна мълчаливо.

— Още съм тук — отбеляза ненужно тя.

— Искаш ли да поговорим? — попита Тото. На езика й дойде остра реплика, но после тя осъзна, че наистина иска да поговорят. Да чуе гласа на друг човек независимо от обстоятелствата.

— Да, моля — каза Че.

— Ние… най-после пораснахме, не мислиш ли? — Тото приседна на най-долното стъпало в другия край на стаята, но каменните зидове усилваха гласа му и той стигаше ясно до нея.

— Това ли е да пораснеш? — Бяха се излюпили от Академията, излетели бяха от сигурното убежище на стените й и се бяха озовали в един негостоприемен свят. — Ако е така, значи не ми харесва.

— Въпросът е в избора — подчерта той. — Или… поне аз така го виждам.

— Ти явно си направил своя избор — каза прибързано тя и съжали веднага. Сянка прекоси лицето му и той сякаш бе на крачка да стане и да си тръгне, но накрая се отърси от яда си, точно както би направил старият Тото, онзи, когото Че познаваше.

— Знаеш ли къде са другите сега? — попита я той.

— Това нещо като разпит ли е?

Той сви устни.

— Мислиш ли, че Империята дава и пукната пара къде са няколко студенти от Академията?

— Още бяха в Колегиум, когато тръгнах. Стенуолд, Тиниса и Тисамон. Скуто пое с нас за Сарн, но сигурно се е върнал вече. — Понечи да спомене и Ахеос, но реши, че няма да е разумно.

— Какво ли не бих дал да се върна и аз там и нищо от това да не се е случвало. — Тото смръщи чело. — Макар че, от друга страна…

— Какво, Тото? — подтикна го тя. — Какво толкова имаш тук, при тези чудовища?

— Предназначение — изтъкна той, а след кратка пауза продължи: — Че, ти… някога, на времето, дали би… би ли могла, ако аз… ако бях събрал смелост да… би ли могла да ме обикнеш някога?

— Аз винаги съм те обичала — каза простичко тя. — Но не по начина, който ти имаш предвид. Съжалявам, Тото. Ще ми се да можех да кажа нещо друго. Ще ми се да можех да те излъжа, но… вярвам, че ти дължа истината. Винаги съм те имала за приятел, възможно е да съм приемала приятелството ти като нещо, което се получава даром, но… не и онова.

Той дълго седя мълчаливо, стиснал ръце в скута си, с неразгадаемо изражение на лицето. Нощта се точеше бавно, а Тото седеше и мълчеше. Накрая стана, без да каже дума, обърна се и си тръгна.

Че седна тежко на пода, като се чудеше дали една лъжа, пък била тя принудителна и прозрачна, не би откупила по някакъв начин живота й.

А после Тото се върна. Носеше нещо през рамо — торба, видя Че, когато той я остави на пода на зимника и се приближи към решетките. Към Че не погледна; гледаше ключалката. Осоидите бяха сковали набързо импровизирания арест в зимника — за врата служеше участък от дървената решетка, заключен за съседните стълбове с катинари. Нищо сложно.

Тото вдигна капачето на фенера, извади няколко инструмента от колана си и коленичи пред първия катинар. Преподавателите им в Академията открай време се възмущаваха от склонността на студентите да бърникат успешно всякакви видове ключалки, така повсеместно, че скоро не остана кабинет, работилница или сейф в сградата, които да не са пострадали от попълзновенията на младите им повереници. Тото не беше сред пакостниците в Академията, но липсата си на опит компенсираше със сръчност и усет към механизмите.