Читать «Войната на Калибан» онлайн - страница 297

— Не, не си длъжен…

Ларсън вдигна ръка. На ръкава на скафандъра му имаше мъничка дупка там, където вратата на асансьора го бе затиснала. Около дупката се бе образувало кафяво петно с размерите на длан.

— Просто скапан късмет, предполагам. Но и аз, като всички други, съм гледал записите от Ерос — каза Ларсън. — Не можете да рискувате да ме вземете с вас. Много скоро може да стана… — Той млъкна и кимна към асансьора. — Може да стана като тях.

Холдън хвана ръката на моряка. През дебелите ръкавици не можеше да усети нищо.

— Страшно съжалявам.

— Хей, нали се опита — каза Ларсън с тъжна усмивка. — Сега поне няма да умра от жажда в шкаф за скафандри.

— Адмирал Садър ще разбере за това — обеща Холдън. — Ще се погрижа всички да разберат.

— Сериозно? — попита Ларсън, докато плуваше към бутона, който щеше да превърне „Агата Кинг“ в малка звезда за няколко секунди. Свали шлема си и си пое дълбоко дъх. — Има друг въздушен шлюз на три палуби по-горе. Ако още не са в асансьорната шахта, може да успееш.

— Ларсън, аз…

— Трябва да вървиш.

* * *

Наложи се Холдън да свали скафандъра си във въздушния шлюз на „Кинг“. Беше покрит със слуз и той не можеше да рискува да го вземе на „Рейзърбек“. Пое малко радиация, докато открадне скафандър на ООН от едно от шкафчетата и се преоблече в него. Скафандърът изглеждаше досущ като този на Ларсън. Веднага щом се озова на борда на скутера, Холдън прати командните кодове на Садър. Почти се беше върнал на „Росинант“, когато „Кинг“ изчезна в кълбо от бял огън.

50.

Боби

— Капитанът току-що излезе — съобщи Еймъс на Боби, когато се върна в работилницата. Тя плуваше на половин метър над палубата сред малък кръг от смъртоносни джаджи. Зад нея стоеше почистеният и ремонтиран боен скафандър и една от цевите на новото оръжие блестеше в гнездото на дясната му ръка. Отляво се рееше сглобената наново автоматична пушка, която Еймъс харесваше. Останалата част на кръга се състоеше от пистолети, гранати, боен нож и най-разнообразни пълнители. Боби прехвърли наум списъка за последен път и реши, че е направила всичко, каквото може.

— Той мисли, че може би този път няма да се върне — продължи Еймъс, а после се наведе да вземе пушката. Огледа я критично и кимна с одобрение.

— Влизането в битка, от която знаеш, че няма да се върнеш, придава на ума ти някаква особена яснота — каза Боби. Посегна да хване бронята си и се придърпа да влезе в нея. В микрогравитация това не бе лесна работа. Трябваше да се върти и извива, за да напъха краката си в скафандъра, преди да го запечата на гърдите. Забеляза, че Еймъс я гледа. На лицето му бе изписана глуповата усмивка.

— Стига бе. Сега ли? — възмути се тя. — Говорим си, че капитанът ти отива да умре, а всичко, което минава през главата ти, е: „Уха, цици!“.

Еймъс продължи да се хили, без да се смути ни най-малко.

— Това трико не оставя кой знае колко на въображението.

Боби извъртя очи.

— Повярвай ми, ако можех да нося развлечен пуловер в свръхподвижния си сервоусилващ боен скафандър, пак нямаше да го правя. Защото би било тъпо. — Тя натисна бутона за запечатване и бронята се сгъна около нея, обвивайки я като втора кожа. Боби си сложи шлема и включи външните говорители, като знаеше, че това прави гласа ѝ бездушен и нечовешки.