Читать «Войната на Калибан» онлайн - страница 285

— Не бъди инат, Нгуен — промълви тя. — Играта свърши.

В продължение на няколко дълги секунди в командния център цареше тишина. Напрежението бе почти непоносимо. Наруши я гласът на Наоми.

— Засичам още бързи обекти. О, засичам още много бързи обекти.

— Къде? — попита рязко Холдън.

— От повърхността.

Авасарала не направи нищо, но тактическият ѝ дисплей промени мащаба, докато купът от кораби — червени, бели и единственият непокорен зелен — не се смали до една четвърт от предишната си големина и в долния край на екрана не се появи широката дъга на лунната повърхност. От нея се издигаха в плътен сноп стотици тънки жълти линии.

— Дайте ми бройка — нареди Холдън. — Имам нужда от бройка.

— Двеста и деветнайсет. Не. Чакай. Двеста и трийсет.

— Какво е това, по дяволите? Торпеда ли? — попита Алекс.

— Не — отвърна Боби. — Чудовища. Те изстреляха чудовищата.

Авасарала отвори канал за излъчване. Косата ѝ сигурно изглеждаше по-зле и от тази на Садър, но тя отдавна вече не бе суетна. Стигаше ѝ, че може да говори без страх, че ще повърне.

— Тук е Авасарала — поде тя. — Обектите, чието изстрелване виждате в момента, са нови оръжия на протомолекулна основа, които се използват за неоторизиран първи удар срещу Марс. Трябва да свалим тия шибаняци, и то веднага. Стреляйте, всички.

— Постъпи искане от флагмана на Садър да им предоставим дистанционен контрол над оръдията ни за координирана стрелба — съобщи Наоми. — Да го направя ли?

— Как ли пък не! — възрази Алекс.

— Не, но следи исканията — каза Холдън. — Няма да дам на един военен компютър контрол над кораба си, но все пак трябва да участваме в разрешаването на тази ситуация.

— „Кинг“ потегля с висока тяга — докладва Алекс. — Мисля, че се опитва да офейка.

На дисплея линиите, изстреляни от Йо, се разтваряха като цвете. Някои се отклоняваха под неочаквани ъгли, други се виеха по спирала, а трети криволичеха по чудати зигзагообразни траектории. Всяка от тях представляваше гибелта на една планета, а данните за ускорението им показваха 10, 15, 20 g. Никой човек не можеше да издържи на натоварване от 20 g. Само че онова там не бяха хора.

От корабите излетяха трепкащи златни точици, които се устремиха да посрещнат нишките от Йо. На дисплея изглеждаше, че всичко се развива с бавно, лениво темпо, но данните опровергаваха това. Плазмените торпеда се носеха с максимална скорост, но пак им трябваха дълги секунди, за да стигнат до главната група. Авасарала видя как първото от тях избухна и снопът от протомолекулни чудовища се раздели на дузина потоци. Избягваща маневра.

— Някои от тези идват към нас, капитане — съобщи Алекс. — Не мисля, че са създадени да пробиват корпуса на кораб, но съм адски сигурен, че така или иначе ще го направят.

— Хайде да отидем там и да направим каквото можем. Не бива да позволяваме на никое от тези… Хей, къде се дянаха?

На тактическия дисплей линиите на атакуващите чудовища гаснеха една по една.

— Спират тягата — обясни Наоми. — И радиомаяците им се изключват. Сигурно имат корпуси, които поглъщат радарните сигнали.