Читать «Войната на Калибан» онлайн - страница 17

Купола му го нямаше.

Той затисна устата си с ръка и със закъснение осъзна, че размазва пръст по брадичката си. Част от ума му прехвърляше нещата, които трябваше да бъдат свършени, за да се спаси проектът — да се свърже с ръководителя си в „РМД-Юг“, да пусне наново молбите за разрешения, да вземе бекъпите на данни, за да може да възстанови вирусно модифицираните проби, — докато някаква друга част бе замряла в зловещо спокойствие. Чувството, че е едновременно двама души — единият съсредоточен върху отчаяни мерки, а другият вече потънал във вцепеняваща скръб, — му напомни за последните седмици от брака му.

Дорис се обърна към него. Широките ѝ устни бяха изкривени в уморена усмивка. Тя протегна ръка.

— Беше ми приятно да работя с теб, доктор Менг.

Кабината потрепери, когато аварийните спирачки се освободиха. Някъде отдалеч се почувства нов удар. Падащо огледало или кораб. Войници, обстрелващи се със снаряди на повърхността. Може би дори сражение дълбоко в станцията. Нямаше как да знае. Той поклати глава.

— Доктор Борн — каза. — За мен беше чест.

Двамата постояха мълчаливо край гроба на досегашния си живот. После Дорис въздъхна.

— Добре — кимна тя. — А сега да изчезваме оттук.

* * *

Забавачката на Мей се намираше дълбоко в недрата на луната, но метростанцията бе само на няколкостотин метра от товарния асансьор и експресното пътуване до долу отнемаше не повече от десет минути. По-точно щеше да отнеме, ако транспортът работеше. През трийсетте си години живот на Ганимед Пракс никога не бе забелязвал, че метростанциите имат бронирани врати.

Четиримата войници, стоящи пред затворената станция, носеха дебели брони, оцветени в камуфлажни ивици от бежово и стоманеносиво, същите цветове като коридора. Държаха страховито големи автомати и се въсеха срещу напиращите към тях десетина души.

— Аз съм от комисията по транспорта — казваше една висока, слаба тъмнокожа жена, наблягайки на всяка своя дума с почукване по нагръдника на единия войник. — Ако не ни пуснете да минем, ще си имате неприятности. Сериозни неприятности.

— Колко дълго няма да работи? — попита един мъж. — Трябва да се прибера вкъщи. Колко дълго няма да работи?

— Дами и господа — извика войникът отляво. Беше жена и имаше мощен глас, който се вряза в мърморенето на тълпата като глас на учителка, която говори на непослушни ученици. — Станцията е в извънредно положение. До прекратяване на военните действия никой няма да се придвижва между нивата, освен длъжностните лица.

— На чия страна сте вие? — извика някой. — Марсианци ли сте? На чия страна сте?

— Междувременно — продължи жената, без да обръща внимание на въпроса, — ще помолим всички ви да бъдете търпеливи. Веднага щом стане безопасно да се пътува, метрото ще бъде отворено. Дотогава ще ви помолим да запазите спокойствие, за ваше собствено добро.