Читать «Вълкът на Елизабет» онлайн - страница 156

— Мамка му — изръмжа най-сетне Даш толкова бурно и яростно, че Елизабет трепна.

Мъжът обърна гръб на всички и се отдалечи от хижата, движейки се целенасочено към гората, която я заобикаляше. Елизабет понечи да го последва.

— Чакай — Саймън улови ръката й. — Дай му няколко минути да го приеме. Нека да нахраним тези момчета и да ги оставим да поспят за известно време. Уморени са. После можеш да тръгнеш след него.

Какво, по дяволите, се бе случило? Даш не можеше да разбере, дори ако от това зависеше животът му. Беше се опитал да стои настрана от хората, с които се бе сражавал, да си върши работата, да ги опази живи и да тръгне по пътя си. Ако истината за това какво е той, бе излязла наяве, докато се бе сражавал заедно с тях, Даш щеше да постави всеки човек, от който и да е отряд, в опасност. Съветът не се интересуваше колко невинни живота ще отнеме, за да постигне целите си. Очевидно обаче не бе съумял да се дистанцира достатъчно. Сега имаше две дузини бойци, строени на сечището до хижата, които очакваха неговите заповеди. Заповеди, които той не искаше да издава. Не искаше да ги замесва в личните си битки. Не искаше някой от тях да умре, заради него.

Проклятие. Вълчата порода въздъхна уморено. Беше бесен като дявол, но знаеше, че тези мъже няма да си тръгнат. Освен ако той не го стореше. Обаче бе сигурен, че ще го последват. Те бяха дяволски добри мъже. Най-добрите. Също толкова добри, ако не и повече, от екипа, който бе загубил в Афганистан.

Даш прекрати бясното си изкачване на планината, спря при закътаната пейка, намираща се на място, гледащо надолу към хижата. Палатките бяха разпънати и гласовете на мъжете бяха приповдигнати, докато координираха настаняването си. Даш знаеше от мига, в който видя първите пристигнали, че тази мисия се е превърнала в нещо повече от просто битка за спасяването на Елизабет и дъщеря й. Вече бе борба за установяване на господство, да се покаже на Съвета и тези, които биха се надигнали срещу Породите като цяло, че битката е по-голяма и съпротивата ще бъде много по-силна, отколкото са очаквали.

Нямаше начин Грейндж да предвиди, че две дузини мъже се придвижват към него. Мъже, толкова опитни, така тренирани във всяка една област на борбата, че той нямаше да има никакъв шанс да се съпротивлява срещу тях.

Най-сетне устните на младия мъж се изкривиха в усмивка. Грейндж щеше да се бие и винаги съществуваше риск да се загуби един или двама от хората в групата. Даш щеше да направи всичко възможно, за да се увери, че са подготвени за всичко и да се моли всички да излязат от това живи. Това бе единственото, което можеше да стори.

Докато седеше там и наблюдаваше с присвити очи как сечището се превръща във военен лагер, той видя Елизабет бавно да напуска хижата. Проклятие. Тя беше като слънчев лъч. Мина покрай войниците, които работеха около нея и се насочи нагоре по планината. Беше грациозна, едно създание с такива плавни движения и еротична фигура, които накараха слабините му да се стегнат от внезапен глад. Как изобщо бе заслужил нещо толкова красиво, което да нарече свое? Не можеше да намери смисъл в това, но и не искаше да се бори. Като че ли през целия си живот бе чакал онзи момент в ресторанта, тялото му незабавно бе разпознало уханието й, сини й очи, тихата й сила.