Читать «Вълкът на Елизабет» онлайн - страница 148

— Виж, Даш — другият мъж се наведе напред. — Знам как се чувстваш след загубата на отряда си, приятелю. Повечето хора, които са замесени, се излагат на по-голям риск от този да изгубят единствено собствения си живот. Но ти си спасявал задника ми и моите момичета прекалено много пъти, за да ги преброя. Няма да ти позволя да заведеш там жена си без подкрепление. Знам, че тя трябва да отиде. Разбирам тази нужда, ако не друго, то от нейна гледна точка. Но без чужда помощ няма как да стане.

Даш се изправи от масата и Елизабет за първи път забеляза напрежение в раменете му, което той предпазливо криеше до този момент.

— Спасих задника ти и тези момичета, защото не те исках мъртъв, Саймън — озъби се той. — Това не е работа, за която си нает и не е твоя битка. Нямаш работа тук.

Тогава Саймън се обърна към Елизабет. Тя видя мрачен блясък в очите му за миг, преди мъжът да го прикрие със студен смях.

— Упорито копеле, а? — изръмжа той. — Казвал ли ти е вече, че няма приятели?

Елизабет прочисти гърлото си.

— Спомена го.

— Обича да се самозалъгва — Саймън се облегна назад в стола си. — Имахме повече от дузина обаждания от половината, че и повече отряди, с които се е сражавал, готови да се присъединят. Това момче има цял куп приятели, които си гризат ноктите от притеснение заради неговата максима, че Джон Уейн действа сам. Смята, че всеки има нужда от помощ, освен той.

— Млъкни, Саймън — изръмжа Даш. Не звучеше развеселен, а притеснен и ядосан.

— Още нещо за Даш, което винаги съм отбелязвал — Саймън се усмихна малко тъжно. — Винаги мисли, че е негова вината, когато един от тези „не“-приятели бъде ранен или завърши в гроба. За него няма значение дали е бил там, дали е участвал, или дали е знаел какво става, или не. Винаги мисли, че вината е негова. Казвал ли ти е за Афганистан вече? Той изгуби братята си там…

— По дяволите, казах да млъкнеш — Елизабет трепна от изненада и страх, когато грубият, отчаян глас на Даш сякаш отекна из стаята.

Мълчание изпълни малката хижа, когато всички очи се обърнаха към Вълчата порода. Той се извърна от тях и прокара пръсти през косата си, мускулите на гърба му потрепваха от напрежение.

— Да, добре, Даш — гласът на Саймън беше изненадващо нежен, когато се изправи на крака. — Наехме хижа в подножието на планината. Вече е време да се връщаме обратно. Това е номерът на мобилния ми телефон — той записа номера на един от документите. — Ще се върнем утре сутрин за закуска. Стеф смята, че вие двамата може да сте недохранени или нещо такова. Хайде, момичета.

Те се събраха около високия, тъмнокос мъж, хвърляйки на Даш мълчаливи погледи, така изпълнени с тревога и болка заради него, че разбиха сърцето на Елизабет.

— Благодаря ти, Саймън — тя отиде до него и му даде силна, кратка прегръдка, когато той разтвори ръце непринудено.

Беше се привързала към него само за няколко кратки часа. Едновременно силен, проницателен войник и игриво незряло момче, тези неща го направиха скъп за нея.

— Грижи се за това упорито магаре — въздъхна най-сетне мъжът. — Внуши му малко здрав разум или нещо такова. Той се вслушва, когато трябва.