Читать «Вълкът на Елизабет» онлайн - страница 149

Даш игнорира всички, докато Саймън и момичетата му не си тръгнаха. Едва когато вратата се затвори, той се раздвижи.

Елизабет ахна, когато Породата я тласна грубо към стената, очите му блестяха, а ръцете му бяха силни и почти й причиняваха болка, докато я държаха прилепена към грапавата стена.

— Никога — изръмжа той с горящи от ярост очи, — никога не докосвай друг мъж в мое присъствие, Елизабет. Никога, чу ли ме? — устните му бяха изтеглени назад, а изражението му бе толкова разярено, че сърцето й подскочи от страх за един напрегнат миг.

След това я изпълни гняв — яростен, ослепителен гняв, който прониза стомаха и гърдите й. Преди да осъзнае какво прави, коляното й се заби силно и бързо в слабините му. Даш внезапно пребледня и се олюля.

Младата жена се отдръпна от него, трепереща от ярост.

— Никога не се отнасяй така грубо с мен, Даш. Никога повече. И как можеш да претендираш, че знаеш нещо за мен, когато не можеш да се изправиш пред собствената си действителност. Сега отивам да си легна. Направих всичко възможно, за да понеса грубостта ти и отказа ти да приемеш себе си, да не говорим за хората около теб.

Елизабет профуча покрай него, уверена, че той ще се възстанови от удара, който, в най-добрия случай, бе лек. Можеше да го повали на пода. Знаеше, че ще я последва. Знаеше и го чакаше. И, по дяволите, следващия път щеше да изрита топките в гърлото му.

Глава 29

Светлините в стаята бяха изгасени и Елизабет лежеше сковано в леглото, когато един час по-късно, Даш най-сетне влезе в спалнята. Мъжът съблече дрехите си в тъмното и се отпусна под завивките.

— Извинявай — гласът му се обви около нея, изпълнен със съжаление. — Нямах право да действам по този начин.

Елизабет въздъхна уморено.

— Тогава защо го направи, Даш? Саймън дойде да ти помогне и аз го оценявам. Освен това, той е безвреден…

Даш изсумтя.

— Елизабет, Саймън е най-малко безвредният човек, когото познавам. Но знам, че никога няма да те докосне с нещо друго, освен с уважение. Прегръдката беше безобидна, част от това, което си ти, и аз го знам. Нямам извинение за начина, по който постъпих.

Младата жена се взря в тавана, оставяйки сцената да се разиграе отново в съзнанието й. Даш бе на границата на самоконтрола си. Нещо бе предизвикало разкъсваща ярост вътре в него, което сякаш бе объркало и самия него, поне така помисли тя.

— Защо не признаваш, че имаш приятели, Даш? — Елизабет знаеше, че това е ключът за неговия гняв. — Всеки има приятели някъде. Всеки приема това. Защо ти не го правиш? Защо мисълта за това те гневи толкова много?

Първоначално си помисли, че той няма да й отговори. Когато го стори, дрезгавият тон на гласа му само накара сърцето й да се свие още по-болезнено.

— В котилото, в което бях създаден, аз бях изтърсакът — каза той мрачно. — Наполовина по-дребен от останалите Породи и ужасно мършав. Един от учените обаче, сякаш ме взе под крилото си. Девро. Той беше едно копеле със студен поглед, но изглежда ме харесваше достатъчно, за да ме запази жив десет години. Издържах тестовете — тестове, заради които дори сега се свивам от ужас, щом си ги спомня, защото бяха толкова болезнени, но все пак ги издържах и то именно защото той ме бе помолил. Гледах на него като на баща. До деня, в който чух, че планира да ме отстрани. — Даш се изсмя и в смеха му пролича огорчението, което изпитваше. — Точно като животно. „Копелето никога няма да се превърне в нещо значимо“, каза той на началника си. „Ще го отстраним още следващата седмица“.