Читать «Вълкът на Елизабет» онлайн - страница 146

— Какво? — попита го жената.

Даш поклати глава.

— Проклет човек. Нямам представа какво, по дяволите, си мисли, че прави тук.

— Звучеше ми така, сякаш е дошъл да ти помогне — тя седна на леглото и започна да събува ботушите си. — За човек, който твърди, че няма приятели, ти си натрупал цял куп.

Породата не й отговори, само стоеше и я гледаше с мрачно, предпазливо изражение.

— Даш, притесняваш ме — Елизабет свали ботушите си, след това се изправи и издърпа тениската си през глава.

Тази сутрин не си бе направила труда да слага сутиен. Проклетите неща бяха прекалено ограничаващи и неудобни, когато се опитваш да се движиш из гората. След това тя разкопча дънките си, смъкна ципа и ги плъзна по краката си. Когато погледна към Даш, той вече не изглеждаше угрижен. Изглеждаше гладен.

— Аз не мисля така — изсумтя Елизабет. — Няма начин да ме накараш да крещя при всички онези жени, които стоят и слухтят. Ще те нападнат в мига, в който напуснеш спалнята.

За съжаление, той не можеше да го отрече. Вместо това започна да се съблича, а Елизабет се отправи към банята. Даш се присъедини към нея, когато тя нагласяше водата, съвършено гол и невероятно възбуден.

— Елизабет — придърпа я към себе си, когато тя понечи да пристъпи под душа, и се взря в нея с онези златни очи, които винаги караха дъха й да секва. — Обичам те, защото ти държиш душата ми — каза той просто. — Винаги съм те обичал. Просто не те познавах.

Проклет да е! Точно когато бе решила, че са й останали един или два щита, които могат да я предпазят от него, той изваждаше нещо подобно от арсенала си.

Елизабет положи глава на гърдите му, защото знаеше, че ако продължи да го гледа, накрая отново ще се разплаче. Понякога разбиваше сърцето й. Никой не я бе обичал досега, никой не я бе приемал толкова дълбоко, както я обичаше и приемаше Даш.

— Обичам те поради същите причини, Даш — най-накрая призна това, което знаеше още откакто той не бе нищо повече от едно писмо веднъж седмично, един слънчев лъч в тъмния живот, нейния и на Каси. — Поради същите причини.

— Добре, ето какво имаме — Саймън пое дебела купчина документи от едно от своите момичета, докато седяха на кухненската маса след вечеря. — Вълчите породи, които са избягали от онази лаборатория. Очакваме най-малко половин дузина, може и повече, ако малките са оцелели — мъжът разстла няколко официални документа, докато говореше. — Веднага, след като научих, че си тук и срещу какво си тръгнал, пратих момичетата на компютрите и им казах да проникнат в сърцето на организацията на Грейндж — усмихна се на жените около себе си. — Те са добри, много добри.

Даш въздъхна. Напоследък това му се случваше много често.

— Това, което искам да знам, е как разбра — каза най-сетне той. — Предполагаше се, че информацията се пази в тесен кръг.

Саймън сви широките си рамене.

— Познавам няколко от Котките. В подземния свят от месеци се носи слух, че Грейндж има дете Порода. Когато малкото момиченце се появи в имението миналата седмица, докато Дани беше там, тя ме уведоми. Също така е чула да се споменава твоето име. На следващия ден бяха регистрирани документите ти като Порода, както и заявление за бащинство в делата на Породите във Вашингтон. От там нататък беше лесно, Даш — Саймън поклати глава, сякаш другият мъж не му бе дал достатъчно голямо предизвикателство.