Читать «Вълкът на Елизабет» онлайн - страница 143

Стой безшумно, когато не си сигурна, й бе казал Даш предишния ден. Ако си скрита, значи не се виждаш. Без значение дали те мислят, че знаят къде си, винаги има шанс да се преместиш. Най-добрата ти защита е мълчанието.

И тя остана мълчалива. Не се раздвижи, нито помръдна, само гледаше земята пред себе си. Не можеше да види нищо от тази позиция, не можеше да усети никакво движение зад себе си.

— Госпожо, уморих се да стоя тук. Знам, че си там. Мога да подуша Даш по тялото ти. Сега ми кажи къде, по дяволите, е той.

Страхът я прониза. О, Господи! Как би могъл да я помирише? Сигурно беше Порода. Или лъжеше. Лъже, реши тя. Калън и Котките бяха единствените Породи, които знаеха тяхното местоположение, и те имаха номера на мобилния телефон на Даш. Нямаше да се промъкват през планината.

— Да те убия би било толкова лесно — изръмжа гласът с контролирана ярост. — Престани да се правиш на глупачка и ми отговори.

— Да убия теб би било още по-лесно — Даш! Гласът му сякаш отекна около Елизабет, когато замаяно облекчение заля тялото й. — Хвърли оръжието и се премести там, където тя може да те види. Не се ебавай с мен. Тук е моята територия. Не можеш да победиш — планината се изпълни с тишина за няколко дълги мига. — Елизабет, премести се надясно внимателно и дръж този пистолет насочен между бедрата му, докато дойда до вас. Не искаме да го убием, ако направи нещо глупаво, а само да го раним наистина лошо.

Заля я шеметно удоволствие, когато се премести внимателно, за да направи това, което й нареди Даш. Докато заобикаляше дървото почти изпусна пистолета от уплаха, преди да успее да го насочи както й бе казал.

Примигна срещу непознатия, видя как светлите му очи се насочват към нея спокойно. Държеше ръцете си внимателно на разстояние от тялото си.

— Ти си неговата женска — очите му се присвиха върху нея съсредоточено.

Елизабет преглътна тежко, отказвайки да отговори. Устните на мъжа се извиха развеселено.

— Справил се е добре — кимна той. — По-добре, отколкото очаквах.

— Саймън, ти глупав кучи сине — Даш навлезе в малкото сечище, гняв вибрираше от всяка фибра на тялото му. — Опитваш се да се убиеш ли?

Очевидно непознатият бе войник от същия вид като Даш. Държеше се в предпазлива готовност, слабото му, мускулесто тяло бе готово за действие. Имаше къса, тъмна коса, светлосини очи и лице на паднал ангел.

— Опитвам се да ти помогна — сви рамене той. — Чаках цяла вечност в тази хижа и реших да дойда да те потърся. Обаче твоята жена ме усети. Добра е.

Даш погледна към нея и Елизабет се зарадва на одобрението в очите му.

— Елизабет, запознай се с един от хората, с които се сражавах извън страната. Какво, по дяволите, прави тук, нямам никаква представа — той стрелна другия мъж с остър поглед, вдигна ръка и направи знак на Елизабет, че трябва да отиде при него.

— Казах ти какво правя тук — отвърна Саймън с бавен, мек и провлачен южняшки говор. — Не съм сам. Един отряд чака в хижата. Не искахме да те изненадаме прекалено лошо.