Читать «Вълкът на Елизабет» онлайн - страница 132

Глава 25

Елизабет плачеше, когато Даш се наведе напред и устните му докоснаха нейните, потърквайки ги нежно. Когато малките капчици влага достигнаха устата му, устните му се преместиха на бузата й. С безкрайна нежност той ги целуна и пое в себе си, а ръцете му уловиха главата й.

Тялото й бе залято от топлина, пронизваща обвивката, която Елизабет се опитваше да задържи между сърцето си и пълното приемане на този мъж. От първия момент, в ресторанта, той бе поел нещата в свои ръце, бе разчистил пътя й, бе подслонил нея и Каси, докато тя си почиваше. Беше проправил пътя за безопасността на дъщеря й, беше й дал възможност отново да възвърне контрола върху собствения си живот и за сделката, и й беше дал истината за това кой и какво е той.

Нежни думи. Успокояващи целувки. Устните му се движеха по лицето й, докато й нашепваше нежно.

— Не плачи, бейби. Сълзите ти разкъсват душата ми. Не знаеш ли това? Ако можех, бих преместил небето и земята, за да изтрия всяка болка, която ще познаеш.

И наистина би го сторил. Елизабет го видя в мрачните черти на лицето му, в златния блясък в очите му. Този мъж не можеше да е истински. Не беше възможно. С какво бе заслужила Бог да отговори на молитвите й по този начин, с този човек? Той беше силен, прекалено арогантен и прекалено сигурен в себе си, за да се чувства тя спокойно, но беше човек, чийто глас звучеше с тиха честност, с приемане на всичко, което е.

Даш никога не се бе извинявал. Не бе претендирал, че има всички отговори. Но беше като камък от сила до нея — винаги готов да я подслони, когато тя се нуждае. И беше дошъл при нея без очаквания, знаейки за опасността, пред която са изправени тя и Каси. Знаейки, че подлага на риск собствения си живот.

Когато Даш се отдръпна и й отправи поглед, изпълнен с топлина и обожание, Елизабет не знаеше какво да каже. Никой никога не я бе приемал толкова пълно.

— Ти не ме познаваш — каза тя, внезапно изплашена, че недостатъците, които знаеше, че притежава, ще разколебаят това, което видя в очите му. — Не знаеш какъв човек съм.

— И ти не знаеш какъв съм аз — съгласи се мъжът тихо. — Не знаеш как трябваше да се боря с чувството за притежание и желанието да се сдържа, за да те предпазя. Как завземам властта и колко извратено мога да те взема сексуално. Аз имам същите страхове, които и ти имаш, Елизабет. Заедно ще преминем през тях.

— Как може да си толкова сигурен? — Сега Елизабет беше изплашена, ужасена, че един ден той ще я види такава, каквато тя знаеше, че е. Сутрин кисела, раздразнителна преди менструация, и най-вече, готова да убие човек хладнокръвно.

Пръстите му се плъзнаха по бузата й и палецът погали устните й.

— Не знам как — отвърна той. — Всичко, което знам, е, че връзката с теб е по-силна, отколкото с всяка друга жена, преди да те открия в онзи ресторант. Че съм те познавал в сънищата ми, в най-тъмните дълбини на безсъзнанието. Знам, че бих убил всеки, без първо да помисля за правото му да живее, всеки, който се опита да навреди дори на косъм от главата ти. Ти допълваш нещо, което е липсвало вътре в мен. Това е всичко, което знам. Не ме питай повече. Останалото ще дойде с времето.