Читать «Вълкът на Елизабет» онлайн - страница 117

Елизабет довърши кафето си, върна се обратно и си наля трета чаша. Когато приключи, се обърна назад и го погледна с любопитство.

— Трябва ли сега да съжалявам за Грейндж? — попита хладно.

Даш поклати глава.

— Не, бейби, не очаквам това от теб. Бих се изненадал, ако го почувстваш. Той не заслужава съжалението ти. Изборът на живот и смърт е пред теб. Ти си тази, която трябва да живее с взетото решение, която трябва да ляга и да заспива с мисълта за него. Само запомни това, което ти казах. Когато въпросът е за твоя живот или техния, е различно. Когато е хладнокръвно, ти не си повече от животното, което презираш. И тогава, става дяволски трудно да се спи нощем. И дяволски трудно да си спомняме какво ни прави хора. Сега си довърши кафето, за да мога да те науча как да се биеш.

Елизабет наблюдаваше как Даш разчиства всекидневната, избута мебелите до стената, преди да разгъне голямата подложка за упражнения, която бе взел от Майк. Той се движеше бързо и грациозно за мъж. Без излишни движения, без лутане. За няколко минути подложката бе разгъната и Даш се обърна към нея с вдигнати вежди.

Елизабет вдигна безмълвно чашата си с кафе. Не беше приключила. И не можеше да се опита да се съсредоточи върху това да му позволи да я учи как да се бори в развълнуваното състояние, в което бе в момента ума й.

Би ли могла хладнокръвно да убие Грейндж? Сега този въпрос я преследваше. Преди беше толкова сигурна. Беше се убеждавала, че може лесно да изстреля един куршум между очите му и никога да не се замисли втори път. Навсякъде. По всяко време. Сега Каси не беше с нея. Нейната невинност нямаше да пострада от това, че майка й пролива кръв.

Елизабет се извърна от Даш и се загледа през прозореца над мивката, докато той се премести на подложката и започна серия от упражнения за загряване. Гората беше гъста, защитаваща, скриваше идеално малката хижа.

Сигурно място, така го бе нарекъл Даш. Един колега войник ми го зае. Не е голяма работа.

Приятел. Елизабет бе забелязала, че всеки е познат, колега войник, член на Специалните части. Той имаше връзки до ада и обратно и гласът му отразяваше уважение и често привързаност към всеки човек, за когото говореше. Но никога не ги наричаше приятели. Никога не позволи на гласа си да издаде връзката, която Елизабет можеше да усети, че ги свързва заедно. Те бяха част от една мрежа на честта, на посвещение един към друг.