Читать «Вълкът на Елизабет» онлайн - страница 116

— Ако той е врагът, защо просто не го убия? — Елизабет също се изправи и тръгна към каната с кафе, за да напълни чашата си отново. — Не забелязах да се грижиш особено да обезвредиш онзи тип, когото уби в апартамента.

— Нямаше друга възможност — Даш сви рамене. — Той беше насочил пистолет в лицето ми и натискаше спусъка. Беше въпрос на избор, да убия или да бъда убит. Аз избрах да живея. Като обикаляш, оставяйки мъртви тела след себе си, привличаш повече внимание, отколкото е необходимо.

— Да, по-добре е да имаш глутница побеснели врагове по петите си — изкоментира сухо жената, повдигайки чашата към устните си.

— Ключът е в това да попречиш на врага си да разбере кой си и защо нападаш — каза Даш, опитвайки се да сдържи частицата гордост в гласа си. Мамка му, тя беше кръвожадна като дявол. Това му харесваше. Нямаше да се уплаши, ако се наложеше да се пролее кръв, но трябваше да научи, че има различни категории врагове. Само най-високото ниво заслужаваха смърт. — Мъртвите тела оставят следа заради простия факт, че някой има специфичен начин на убиване. Моят е ножа. Ако оставям камари тела след себе си, медиите ще започнат да крещят предупреждения. Някой, с когото съм работил, ще чуе и незабавно фактите около убийството ще го направят подозрителен. Така първата плочка от доминото пада и поваля останалите.

— Тогава научи друг начин на убиване — дяволски очевидно бе, че тя се наслаждава на кафето, както и на кръвожадните, малки фантазии, които сигурно имаше сега.

Даш въздъхна.

— Не си толкова корава, колкото се преструваш, че си, бейби. Отнемането на живот не е толкова лесно.

— Убийството на Грейндж няма да ме накара да изгубя дори миг от съня си. То ще ми помогне да спя по-добре — увери го Елизабет, а гласът й стана по-твърд. — Не се заблуждавай, Даш. Ако можех да убия онези копелета, без бебчето ми да види, през последните две години, щях да го направя. Нямаше дори да се замисля.

Даш кимна.

— И аз нямаше да те виня, Елизабет. Но вълнението при битка и хладнокръвното убийство са две различни неща. Точно сега, ти мислиш, че не са. Изпълнена си с ярост и жажда за отмъщение, и това е добре. Това ще те поддържа силна. Ще те накара да учиш. Но когато настъпи времето за убиване, няма да бъде толкова лесно. Дяволски трудно е да дръпнеш спусъка и да знаеш, да знаеш в душата си, че човекът, когото си погубила не заслужава повече шансове да живее.

— Мислех, че си по-суров от това, Даш.

Елизабет го изненада с безчувствените си думи. А може би не, помисли си Даш. Тази ярост бе кипяла вътре в тялото й от дълго време, подсилвайки се с всеки удар срещу нея и дъщеря й.

Мъжът въздъхна уморено.

— Първото убийство, което извърших, Елизабет, бе на едно чудовище. Аз знаех, че той е чудовище. Беше измъчвал хора, взети за заложници. Беше превърнал добри, силни жени в изпотрошени човешки останки. Той нямаше с какво да се оправдае. Освен с едно нещо. Мъжът бе роден глупак, без капчица човечност. Почти бе съсипал малката си съпруга, но след като тя му ражда дете, той започнал се отнася с нея като със съкровище, защото това дете я обича. Задачата ми бе да го хвана, за да осигуря освобождението на двама от моите хора, които мъжът бе затворил в една подземна стая, близо до къщата. Нямах избор. Въпреки това знаех, че майката и детето ще пострадат. Сторих това, което трябваше. Той или моите хора. Аз направих своя избор. Но ще съжалявам за това до края на дните си. Почти всеки си има слабо място. Някъде, по някакъв начин. Той не заслужаваше да живее, защото нищо в този свят не бе в безопасност, освен това дете и майка му. Но ако тя някога научи самоличността на човека, който е натиснал спусъка, ще тръгне да преследва. Знаех го тогава. Знам го и сега.