Читать «Да целунеш звяра» онлайн - страница 3

Тя беше жива. Кейн се взираше в нея, прикривайки треперенето на ръцете си, желанието извираше вътре в него като тъмен, гладен облак. Колко години бе мечтал за нея, колко дълго бе изпитвал нужда и бе копнял за нея с всяка фибра на съществото си? И сега тя беше тук, изправена пред него, забулена в мрак, а очите й блестяха от омраза.

Омраза.

Той преглътна емоциите, заседнали в гърлото му, съжалението прободе гърдите му, не можеше да повярва, че трепери. Сякаш земята се беше изместила от оста си, накланяйки го към един свят, който бе толкова различен от познатия му.

— Защо не се свърза с мен? — Кейн едва изрече думите. Тя беше жива, била е през всичките тези години. Той беше преминал през ада, беше страдал, докато накрая душата му се превърна в една кървяща, отворена рана, а през цялото това време, Шера е била жива.

Младата жена се изсмя. Едно студено извиване на устните, което прониза душата му, докато я наблюдаваше. Пръстите, тънки и грациозни като самата нея, се протегнаха назад и откъснаха изящните бели цветове от гъстия храст до нея. Късаше венчелистчетата, откъсваше ги небрежно от деликатните им стебла и ги оставяше да падат с наранен блясък на земята.

Само това, че я виждаше, раздираше душата му на безброй парченца. Осъзнаването, че е била жива и свободна през цялото време, и не се бе свързала с него, не си бе направила труда дори да му съобщи, унищожи и последната нишка здрав разум, която бе смятал, че притежава през всички тези години.

— Проклета да си! — изръмжа Кейн, яростта вътре в него нарастваше, толкова гореща и дълбока, че пропукваше отворените рани, които „смъртта“ й бе оставила. — Всички тези шибани години, и ти дори не телефонира, Шера? Нищо?

Той стисна пръстите си в юмруци, за да се сдържи да не я придърпа към себе си, да сдържи страстта и изгарящата ярост, изпълваща съзнанието му. Пред очите на Кейн буквално бе паднала червена пелена. Мъглата в периферията на зрението му се разкъса и пламна, превръщайки мекия водопад от хотелски светлини в кървава аура.

Погледът на Шера проблесна към него, студен, безчувствен, изпълнен с победоносен триумф.

— И защо бих направила това? — тя оголи зъбите си, а омразата й — хладна и ясна — набраздяваше красотата на лицето й с безмилостна омраза.

Мъжът отстъпи крачка назад, усещайки удара до дъното на душата си. Раниха го заради нея. Почти бе умрял заради нея. Заради това. Заради нейната омраза.

— Няма причина — гласът му беше дрезгав, и той я ненавиждаше за това. Ненавиждаше емоцията, разкъсваща сърцето му на парчета, докато тя го наблюдаваше с блясък на веселие в очите. — Няма никаква причина.