Читать «Да целунеш звяра» онлайн - страница 107
Лора Лей
Шера чуваше смеха им в кошмарите си.
Не! Въпреки изтощението си, тя се опита да се откопчи от мъжа, който я прегръщаше, да избяга от кошмарните картини, които се разиграваха в главата й.
— Шера — ръцете на Кейн се стегнаха около нея, а устните му се притиснаха към челото й. — Не можеш да продължаваш да бягаш, бейби. Трябва да спреш. Сега.
— Пусни ме — тогава осъзна, че сълзи мокрят бузите й и капят по гърдите му. Бореше се да сдържи риданията, които я разкъсваха.
— Не мога да те пусна — тонът му я накара да погледне към него, като се отдръпна леко назад.
Отърси се от шока след един дълъг миг, после ръката й се протегна и пръстите й докоснаха влагата оросила страните му.
— Недей — прошепна тя треперейки, а собствените й сълзи закапаха по-бързо. — О, Господи, Кейн, не ми причинявай това.
— Бебето беше и мое — гласът му беше дрезгав, изпълнен със съжаление и болка. — Но нещо повече от това, Шера, ти си моята душа. Ти си всеки дъх, който поемам. Бих дал живота си, за да те предпазя. Ще го дам още сега, ако това означава, че мога да върна времето назад и да ти спестя тази болка — сълзите намокриха смуглото му лице, набраздено от страдание и съжаление. — Бейби, бих направил всичко, за да облекча страданията ти.
Ридания задавяха Шера, тя се бореше да ги удържи, да погребе болката отново там, където да не може да я наранява повече.
— Исках да умра — неочаквано изхлипа тя и усети как Кейн трепна, видя мъката да стяга лицето му и стичащите се сълзи. — Молех ги да ме убият — той я претърколи на леглото, ръцете му се обвиха плътно около нея, държейки я здраво, когато рухна и риданията й отекнаха около тях. — Умолявах ги да ме оставят да умра, защото не бих могла да се изправя пред това… Не бих могла да оцелея без теб… — тя удряше по гърдите му, ударите й бяха слаби и безполезни, докато годините на огромна агония се изливаха на свобода. — Исках да умра без теб… И сега, не знам как да приема, че си тук… Не знам как да живея…
— Всичко е наред, бейби — Кейн я залюля, успокоително. Там, върху белязаните си гърди, той й позволи да пролее сълзите, които бе сдържала толкова много години. — Някой ден, Шера — каза той дрезгаво, — някой ден и двамата ще се научим да живеем отново…
Сърцето, което се бе разбило в гърдите му преди толкова много години, отново прокърви. Временните кръпки, които бе успял да направи, за да свърже разкъсаните парченца, се разпаднаха и оставиха душата му плачеща, докато държеше половинката си в прегръдките си и споделяше горчивите й сълзи. Детето, което никога не бе познал, му беше отнето, а жената, която обичаше повече от живота си, е била наранена по начин, който никога не би могъл да бъде излекуван, не и истински.
— Сънувах те — прошепна най-сетне мъжът, като прочисти гърлото си, опитвайки се да говори, въпреки чувствата, които го раздираха. — След като ми казаха, че си мъртва, аз те сънувах. Сънувах, че те спасявам, че те прегръщам. Сънувах това, което би могло да бъде, което трябваше да бъде. След това се събуждах и болката едва не ме убиваше, защото беше само един сън. Но това сега не е блян, бейби. Аз съм тук, с теб. Прегръщам те. И Бог да ми е на помощ, ако трябва да те оставя да си тръгнеш отново, това ще ме погуби.
