Читать «Белегът на Мегън» онлайн - страница 8

Усещаше очи да я гледат, към нея течеше злоба.

Пръстът й се стегна на спусъка на оръжието, когато усети засилването на опасността. Къде? Откъде идваше? Усещаше, че я наблюдават, следят всяко нейно движение, и все пак сензорите в автомобила не показваха признаци на живот.

— Връщам се обратно — съгласи се тя. — Нещо се е объркало на Райдъра, Ланс. Провери го. Не показва признаци на живот…

Ланс ругаеше, крещейки на Лени да открие хеликоптерите, да подготви отряда си за потегляне. Подкрепление. Да, сега имаше нужда от подкрепление.

Мегън усещаше очите, впити в нея. Дори по-лошо, можеше да усети оръжията.

Отстъпи назад, погледът й сканира дерето, докато сърцето й препускаше в гърдите. Устата й пресъхна, а тялото й се напрегна от желание да се обърне и да избяга.

Беше на половината път до Райдъра, когато усети първите изстрели. Действително можеше да почувства злонамерената енергия потичаща към нея, секунда преди да се хвърли напред към една от пещерите, издълбани в стената на дерето.

Насилието избухна във въздуха. Куршумите разкъсваха песъчливата почва, движеха се като светкавици из дерето и отнасяха парчета от скалната стена на пещерата, в която се бе хвърлила.

— Мегън. Мегън, докладвай! — Ланс крещеше в ухото й, докато тя се прилепваше към съмнителната защита на една малка вдлъбнатина, която водата бе изрязала от едната страна на стената, пазеща тялото й далеч от входа.

— Най-малко двама — отсече тя в микрофона, държейки очите си приковани към входа и малката част от външния свят, която можеше да види от позицията си. — Колко далеч каза, че са хеликоптерите?

— Казах, че са прекалено далеч — изръмжа Ланс яростно. — По дяволите, Мегън, твърде далеч сме от теб.

Да. Спомни си сега. Проклятие. Това беше кофти.

Държейки оръжието си в готовност, тя се премести внимателно, за да надникне покрай защитата на вдлъбнатината, да усети движението извън пещерата. Наведе се точно навреме — да спаси главата си, когато куршумите се изсипаха около нея отново.

— Опиши ми какво става. Тръгнахме към теб, но сме на най-малко един час разстояние.

Мегън можеше да чуе силата на дъха му зад думите, доказателство, че той бяга от контролния център към автомобила си.

Един час.

Човече, тя беше толкова прецакана.

— Скрих се в една малка пещера. Има поне един нападател с ясна видимост към входа, който ме държи на мушка. Не мога обаче да кажа какво се случва отвън. — Мегън преглътна тежко. — Ланс, няма да издържа един час.

По плътта й пробягаха тръпки, предчувствие за засилване на опасността, въздухът се сгъсти около нея, стана по-тежък, по-горещ. Времето сякаш застина, започна да се движи със скоростта на костенурка. Толкова много неща можеха да се случат за един час.

От приемника бушуваха гласове като фон, звук от пищящи гуми, когато автомобилите изреваха.

— Не мърдай! — Мегън трепна от яростта в гласа на Ланс. — Дръж оръжието си насочено към входа и, по дяволите, стой, където си.

— Да, това беше и моето намерение — отвърна тя, като вдиша дълбоко. — Какво, по дяволите, става тук, Ланс? Защо се навъртат наоколо след убийството?