Читать «Белегът на Мегън» онлайн - страница 140

Както и в него.

Брейдън легна до нея, придърпа завивката върху двама им, за да я предпази от студа в спалнята, след което също затвори очи. Породите, охраняващи къщата, щяха да ги пазят тази нощ. Щяха да си тръгнат, когато той се събуди, отправяйки се извън страната, за да водят много по-важна битка от тази, която той водеше тук, в тази пустиня. Брейдън беше единствената Порода, чиято половинка отказва безопасността на Убежището.

Имаше много други там, навън, отчаяно нуждаещи се да се измъкнат от ада. Котешката общност нямаха друг избор, освен да съсредоточат усилията си там. Бяха останали толкова малко от тях.

Брейдън позволи на ръката си да погали дългите кичури копринена коса на Мегън, наслаждавайки се на усещането, споменът за това се обви около тялото му и го погали с леки, чувствени вълни на удоволствие.

Мегън беше съкровище, което той никога не бе очаквал да открие в живота си. Сега защитата й щеше да стане неговата най-голяма битка. Защото знаеше, че който или каквото и да приближаваше към тях, нямаше намерение да остави нито един от тях жив.

Брейдън можеше само да се моли опитът и обучението му да ги измъкнат от това.

Осемнадесета глава

Това беше сън, и Мегън го знаеше. Стоеше в центъра на залата за тренировки в Академията, гърдите й се стегнаха, докато се бореше да си поеме дъх, след като бе преминала през изтощителната серия от упражнения, предназначени за укрепване и тонизиране на мускулите й.

Беше уморена. Изтощителните курсове през деня, комбинирани с вечерните й упражнения, бяха изцедили най-доброто от нея. Агонизиращото източване на силата й от емоциите, надеждите, мечтите и омразата, която изпълваше съучениците й, я бяха довели в тренировъчния център през нощта. Там тя се опита да се изтощи до точката, в която на съзнанието й просто не му пукаше какво усеща.

Но изглежда не можеше да се изключи светът, който я обграждаше. Преумората я изяждаше жива, замъгляваше разума й, като правеше невъзможно за нея да разграничи или да направи разлика между отделните мисловни модели.

Прониза я скимтене от агония. Не нейна болка, а нечия друга, ослепителна и дълбока. Вълна от неутешима скръб и ярост, която я накара да се срине на колене и я остави задъхана.

Това не беше първият път, когато емоциите, изпълващи Академията я изваждат от строя. Новобранците бяха млади, някои по-яростни от други. И късно нощем техните изкривени сънища и кошмари се протягаха към нея и измъчваха чувствителния й мозък.

Тази нощ обаче беше по-лошо. Може би комбинацията от изтощение и собствените й страхове бе причината. Или напрежението от опитите да скрие проклятието, което я преследваше на всяка крачка, от началниците си, като същевременно уверява родителите си, че щитовете срещу талантите, които е наследила, се развиват. Което и да беше, тя бе поставена в капана на болката, бореща се за контрол.

Мегън се надигна уморено на крака олюлявайки се от прилива на ярост, който се блъсна в главата й. Насъбраният ужас беше мъчителен за усещане. Воят от тихи писъци, решимостта да се сдържат кошмарите.