Читать «Сделката на Барак» онлайн

Лора Лей

Сделката на Барак

(книга  от "Породите")

— Казвам да им сритаме задниците и да приключваме с това. Баща ми все още има онези мечове. Освен това има една много хубава брадва, която може да разполови всичко — прошепна кръвожадно лейди Пам Бомонт.

Кафявите й очи бяха потъмнели и замъглени от бушуващата в тях смесица на гняв и страх. Кожата й, с цвят на кафе, бе зачервена от гнева, а напрегнатият й поглед можеше да изнерви дори най-силния мъж. Мери знаеше, че е възможно, беше се случвало.

— А аз казвам просто да ги изчакаме да излязат. За кои, по дяволите, се мислят, че да ни нареждат така? Може би просто блъфират — изсъска вбесено лейди Лиса Кенсингтън.

Сините й очи проблясваха яростно, докато отмяташе назад дебел кичур тъмнокестенява коса през рамото си. И все пак тя също бе бледа — знак, че е много по-притеснена, отколкото признаваше.

Лейди Мери Роудс гледаше мълчаливо най-добрите си приятелки, докато те спореха помежду си. В сегашното положение тя се боеше, че наистина нямат никакъв шанс в ситуацията, в която се намираха.

— Крадливи копелета! — Гласът на Пам вибрираше от гняв. — Човек би помислил, че миризливите плъхове трябва да са се омели досега.

Но не бяха. „Копелетата“, за които ставаше въпрос, винаги бяха гладни за повече, винаги взимаха това, което смятаха, че им принадлежи, без значение дали имаше смисъл, или не. В този случай нямаше почти никаква логика в решението им да спечелят три титулувани дами.

Награди. Мери едва не тръсна възмутено рамене. Те бяха спечелени, а не ухажвани. Като „дами“ на богатството, техните титли бяха нови, давани през последното десетилетие на жени с чиста човешка кръв, неопетнена от гените на Породите, които бродеха измежду тях.

— Защо трябва да има значение какво е сторил дядо ни? — попита тихо Лиса, знаейки че явно има някакво значение, без това да бъде разумно.

— Защото те са придобили сила. И защото искат да намерят начин да си отмъстят. Справедливост. — Мери въздъхна със съжаление, изправяйки се на крака и отивайки до тесния, висок прозорец на спалнята й.

Тя се загледа в града пред нея, виждайки проблясващите му светлини, представяйки си ужасите на живота зад светлините. Имаше такива, които оставаха в града, след като паднеше нощта, и те имаха много малко милост към всички, които вървяха между тях. Същества, облечени в тъмно, изпълнени с гняв и ненавиждайки тези, които са над тях.

Светът им вече бе такъв. Толкова много неща се бяха променили през последното десетилетие, дори откакто се бе родила. Вече само силните оцеляваха. Само тези, които умееха да са в крак с каймака на обществото, можеха да живеят комфортно. Да изпаднат от този висок статус щеше да бъде ужасно. Ако не направеха нещо, семействата им, определено щяха да пропаднат.

— Насилието няма да ни бъде от никаква полза — въздъхна накрая Лиса зад нея. — Нито можем да предразположим някой от тях. Какво ни остава, Мери?

Мери стисна юмруците си. Тя се бореше да запази контрола си, въпреки гнева и чувството за предателство.

— Ще откраднем файловете. — Тя се обърна към приятелките си, гледайки ги внимателно, докато излагаше идеята, която я бе обсебила от дни. — Няма да могат да направя нищо без тях. Ще откраднем обратно доказателствата, които са събрали.