Читать «Свидетелят от влака» онлайн - страница 94

— Съжалявам, Майкъл. — Лосън бе застанала до мен; думите й достигаха тихо, но отчетливо до ухото ми. — Не знам какво е станало с екипа, който изпратих.

— Не си виновна ти. — Отдръпнах се от линейката и седнах на бордюра. — Аз бях този, който се забави. Аз бях този, който реши, че нищо не го заплашва. И сгреших.

— Съжалявам. — Лосън приклекна до мен. В този момент изглеждаше объркана, дори разстроена. — Ние закъсняхме и ти се извинявам за това.

Почувствах ръката й върху своята; лицето й се белееше в тъмнината.

— Майкъл Кели?

Вдигнах глава. Чернокожа жена на средна възраст се беше надвесила над мен и сваляше хирургическите ръкавици от ръцете си. Мардж Конъли бе прекарала целия си съзнателен живот в близост до смъртта и чертите на лицето й изразяваха онова кораво достойнство, което изискваше тази професия. Познавах я повече от десетилетие и бях виждал много пъти това изражение на лицето й. Само че този път потърпевшият бях аз.

— Здравей, Мардж. — Изправих се, Лосън също. — Това е Катрин Лосън, от ФБР. Мардж Конъли, от съдебномедицинската служба на окръг Кук.

Двете жени се здрависаха.

— И двамата ли имате нещо общо със случая? — попита Мардж.

— Хюбърт ми беше приятел — казах аз.

Мардж повдигна леко вежди и погледна очаквателно Лосън.

— Бюрото може да прояви интерес — каза тя.

— Това не е самоубийство — казах аз.

— Кой твърди, че е? — Мардж отвори задната врата на линейката. Черният чувал си беше на мястото.

— Какво открихте? — попита Лосън.

— Неофициално? Смърт поради асфиксия. Беше провесен на въже от вентилатора на тавана. А как е стигнал до там? — Тя вдигна рамене. — Засега не мога да кажа. Младо момче. Колко жалко!

Приближих се до чувала. Мардж разкопча ципа, без да каже дума. Хвърлих един последен поглед, но приятеля ми го нямаше вече, чертите му бяха застинали в смъртна маска.

— Утре ще знам повече — каза Мардж и затвори чувала.

Лосън кимна и й благодари. Мардж се качи на предната седалка и линейката потегли. Двамата с Лосън изпратихме с поглед Хюбърт Ръсел по пътя му за моргата.

Синята линия

50

Катрин Лосън се отпусна на седалката и се загледа разсеяно в траверсите, които профучаваха под прозореца й. Влакът по Синята линия набра скорост на излизане от станцията и се наклони плавно, за да вземе завоя. Лосън опря глава до стъклото, като се остави на ритъма на колелата да я върне в спомените й от последните дни. Първият образ, изплувал в съзнанието й, беше на Хюбърт Ръсел, с изпънат от въжето врат, който се въртеше бавно над бюрото си. После се появи Кели, с очи като два отворени гроба, стиснал до болка ръката й, докато ковчегът на приятеля му се затвори с трясък и пръстта забарабани по капака.

Лосън се стресна и отвори очи. Влакът й навлизаше в станция „Холстед“. Беше ранен следобед и за щастие вагонът беше празен, ако не се броеше една жена в униформено яке с лого на рекламна агенция, която явно отиваше на работа. Лосън свали черните си ръкавици, пусна ги в скута си и ги затисна с длани. Влакът се бе спуснал под земята и се носеше към Централния пръстен. Тя погледна през прозореца, но видя само лампите на служебното осветление, които се мяркаха за миг в тунела. Документите, които бе копирала, се намираха в чантата й. Извади ги и прочете отново целия материал. След това напипа ключа в джоба си. Беше от аварийния изход на метрото в близост до „Полк“ и „Десплейнс“ — мястото, където преди седмица бяха открили трупа на Мария Джаксън. Лосън погледна часовника си. Срещата й беше в пет. Имаше много време. Тя стана, сложи си ръкавиците и ги изопна нагоре. Жената с униформеното яке й се усмихна, докато влакът спираше на станцията. Лосън отвърна на усмивката й. Вратите се плъзнаха встрани и тя слезе на полутъмния перон.