Читать «Свидетелят от влака» онлайн - страница 96

Зад гърба ми по коридора се чуха гласове. Усещах пронизващите им погледи, но сграбчих дръжката на вратата и я дръпнах с такава сила, че за малко не я изтръгнах. Бях отново навън, под палещото слънце на Южен Лос Анджелис, а погребалният агент бе застанал на най-горното стъпало пред входа на бюрото си и ми крещеше да се върна, защото не сме били приключили, имало още сметки за плащане. Преметнах сакото си на рамо и си плюх на петите. Дълго крачих по Флорънс Авеню, нажеженият асфалт пареше краката ми, мозъкът ми се пръскаше, напечен от слънцето. Седнах на пейката пред една автобусна спирка и затворих очи. Двама местни почнаха да ме врънкат за пари, но аз ги разкарах. Минаваха автобуси, някой спираха, после продължаваха по пътя си. Изгорелите газове се смесваха с жегата, превръщайки се в рядка тиня, която не можеше да се диша. Накрая слънцето залезе и долината се изпълни с благословена прохлада. Отворих очи и видях фарове на коли и последните лъчи на фона на синкавочерно небе. Взех такси за летището. Ранните полети за Чикаго бяха пълни и аз си купих билет за среднощния. Когато самолетът се издигна във въздуха, се облегнах назад с мисълта, че баща ми е останал веднъж завинаги назад, в миналото. Тогава дори не подозирах колко греша.

Когато погледът ми се избистри, видях над главата си вентилатор, който лениво помахваше с перки на късното следобедно слънце. Сърцето ми блъскаше шумно в гърдите, устата ми беше суха като пергамент.

Домашният ми телефон иззвъня. Погледнах дисплея за номера на повикването, вдигнах слушалката и отново я пуснах върху вилката. После отидох в кухнята и намерих бутилката „Макалън“. Или онова, което бе останало от уискито. Телефонът отново иззвъня. Този път отговорих.

— Какво правиш, дявол да те вземе? — чух гласа на Родригес.

Погледнах към водната чаша със скоч на масата пред себе си.

— Напивам се. А ти?

— Няма те никакъв от ден и половина!

Всъщност това не беше истина. Преди четири дни наблюдавах как спускаха Хюбърт Ръсел в дупката, която собственоръчно му бях изкопал. Следващите три дни прекарах в болницата „Нортуестърн Мемориъл“. През тях ми дадоха да се видя с Рейчъл един-единствен път. Тя плака през цялото време.

— Какво искаш, Родригес?

— Как е тя?

— Няма промяна.

— Ще се опиташ ли пак да я видиш?

— Те казаха, че ще се обадят.

— Искаш ли да пийнем по едно навън?

— Ще те информирам, ако ми свършат запасите.

Родригес изръмжа нещо неразбираемо и ми затвори телефона. Намерих смачкан пакет цигари и запалих една. На Маги това не й хареса и тя се върна нацупена в спалнята. От най-долното чекмедже на бюрото си извадих папка с надпис „Лос Анджелис“ и я отворих. Най-отгоре се виждаше полицейска снимка на баща ми — изстинал и вкочанен в моргата на Южен Лос Анджелис.