Читать «Свидетелят от влака» онлайн - страница 86

— Успя ли да го огледаш добре?

Шишо се ухили.

— На мен всички бели ми изглеждате еднакво, братле!

Родригес сграбчи хлапака за яката. Аз му хвърлих предупредителен поглед и той го пусна. Шишо направи крачка назад, като ни наблюдаваше внимателно.

— Имаш ли представа от кой етаж може да е слизал белият? — попитах аз.

— Ми сигурно от последния. Там няма никой друг, бас държа.

— Защо? — попита Родригес.

— Няма дъски на прозорците. Такъв клинчарник е, че да ти замръзне лайното.

Родригес кимна към стълбището.

— Искам от теб да слезеш долу във фоайето и да чакаш там. Ако те няма, като се върна, ще тръгна да те търся. А намеря ли те, лошо ти се пише.

Шишо погледна към шахтата на асансьора.

— Партакешите ми останаха там.

— Майната им на партакешите ти — сопна се Родригес. — А сега се измитай, преди да съм те закопчал.

Явно партакешите на Шишо не му бяха чак толкова важни. Той не помръдна от мястото си.

— Ако ще се качвате нагоре, баровци, да дойда и аз с вас, а? Познавам терена.

— Какъв терен?

— Ми блока. Аз съм чернилка, мога да се вра където си ща и никой не ми обръща внимание. Ще фърля едно око и ако вашият човек е там, ще се върна да ви кажа. А? Как ви звучи?

Допрях дулото до брадичката на Шишо и усмивката замръзна на лицето му.

— Искаш да помагаш, така ли? — попитах го.

Той не отделяше очи от пистолета. Приех това за утвърдителен отговор.

— Прави каквото ти кажем и не говори, ако не те питаме. Става ли?

Шишо кимна.

— Хайде! — казах аз. — Тръгвай след нас и ни следвай.

След което всички млъкнахме и отново се заизкачвахме нагоре, през кръговете на Дантевия ад, известен още като общинските жилища на Чикаго. На два пъти се чу сподавен стон, веднъж задъхан шепот и стъпки. Всеки път Шишо хукваше като куче по посока на звука, но след малко се връщаше и ни кимаше да продължаваме напред. След още единайсет етажа стигнахме до върха на сградата.

— К’во ви казах аз? — обади се момчето, приклекнало в стълбищната клетка. — Няма отопление. Единственото безопасно място за бял човек.

Аз подадох главата си зад ъгъла и огледах коридора. Нашият гид се оказа прав. Вятърът свиреше през избитите прозорци, а температурата вътре беше като отвън. Вляво от мен имаше само два апартамента. И двата без врати. Дръпнах се обратно в стълбищната клетка.

— Има ли на този етаж апартаменти с врати? — попитах го аз.

Шишо поклати глава.

— Едва ли.

— Ще идеш ли да провериш? — попита Родригес.

— Разбира се.

— Хайде — казах аз. — Иди до края на коридора и се върни. Полека, без да бързаш. Ние ще те гледаме.

Дръпнах се крачка назад и му направих знак с дулото на пистолета. Шишо се промъкна покрай нас и сви зад ъгъла. След трийсет секунди се върна.

— Знам точно къде е вашият човек.

Усетих как сърцето ми заби бързо, а пръстите ме засърбяха.

— Откъде знаеш? — попита Родригес.

— Последният апартамент вдясно — каза Шишо. — Има врата, даже с ключалка. Вашият човек сигурно е там.

— Дали има избит тунел към съседния? — попитах аз.

— Всичките имат тунели — отвърна Шишо.

— Стой тук! — каза Родригес.

Завих полека зад ъгъла и запристъпвах на пръсти по коридора, а Родригес ме следваше неотлъчно. Шишо беше прав. Нито един от апартаментите нямаше врата с изключение на последния. Двамата заехме позиции от двете й страни. Поех си дълбоко дъх и кимнах. Родригес вдигна крак и ритна вратата с ботуша си. Влязох пръв, приклекнах и запълзях покрай стената. Вътре беше по-топло; подът беше нашарен от светли петна — слънчеви лъчи се процеждаха през завесите на прозорците. Съзрях на земята тъмен силует и тръгнах към него. Някъде зад гърба ми Родригес извика: „Полиция!“ Преобърнах трупа и видях чернокож младеж с широко отворени очи, изстинал. Наблизо лежеше още един. Също мъртъв. По пръстите ми полепна кръв, в този момент Родригес дръпна завесата на покрития с полиетиленово фолио прозорец. Северната стена на апартамента беше закована с дъски, изолирайки го от останалите апартаменти на етажа. В отсрещната стена обаче зееше огромна дупка. Родригес се шмугна през нея и след миг подаде глава през дупката.