Читать «Свидетелят от влака» онлайн - страница 85

— Да, сигурен съм. Как действаме, след като проникнем вътре?

— Ако оня е там, умира.

— Така си и помислих. — Родригес измъкна отнякъде револвер с къса цев и го постави на масата. — Вземи и това за всеки случай.

Сложих си кожени ръкавици. После вдигнах револвера и го пъхнах в джоба си.

— Е, да вървим.

45

Петнайсететажната сграда беше единствената останала на един опразнен терен в близост до кръстовището на „Дивижън“ и „Холстед“. Външните й балкони бяха покрити с решетки, бетонната й фасада — издраскана с графити. Прозорците на всички етажи без последните два бяха заковани, а най-горе наместо прозорци зееха огромни черни дупки.

Двамата с Родригес се приближихме откъм „Дивижън“. Неколцина хлапаци ни гледаха от един пасаж отсреща през улицата, после се обърнаха и изчезнаха в най-близката сграда.

— Уличните банди обикновено пробиват тунели между апартаментите на последните два-три етажа — обясни Родригес. — Предлагам да започнем от там и да караме надолу.

— Тоя блок не е ли празен? — попитах аз.

Полицаят вдигна рамене.

— Не разчитай на това.

Влязохме през задния вход. Шперплатовите плоскости, с които беше преграден входът, бяха разковани и ние се провряхме през цепнатината. Вътре ни посрещна полумрак и топъл въздух. Жилищният блок беше празна черупка, но общината все още го отопляваше и снабдяваше с електричество. Ние си проправихме път през фоайето, преградено на няколко места с издраскани плексигласови стени. На едната стена бяха наредени метални пощенски кутии, надупчени от куршуми, а линолеумът на пода беше осеян с парчета стъкло и спринцовки.

Родригес посочи нагоре и тръгна напред. Заизкачвахме се по стълбището един зад друг, с извадени оръжия. На четвъртия етаж вратата на асансьора зееше отворена. Погледнах в черната дупка. Отвътре чифт очи се ококориха насреща ми.

— К’во, бе? — От дупката се подаде глава, ръцете вече бяха отзад на тила, очите не изпускаха дулото на пистолета ми. — Вие к’во, ченгета ли сте?

Родригес издърпа младежа от асансьорната шахта и го блъсна към стената. Беше не повече от петнайсетгодишен, с длъгнеста глава, която едва се крепеше на дълъг врат. Облечен беше с торбести джинси и яке с емблемата на „Чикаго Булс“, с няколко номера по-голямо от мярката му.

— Как се казваш? — попита Родригес.

— Шишо. Вие ченгета ли сте или к’во?

— Млъкни. — Родригес извади електрическо фенерче и освети отвътре шахтата. Със своите има-няма четирийсет кила „Шишо“ си бе свил гнезденце върху покрива на асансьорната кабина, която беше заседнала на около метър по-надолу.

— От колко време си тук? — попитах го аз.

— Идвам по един-два пъти седмично. Колкото да се постопля, да дремна…

— Виждал ли си някой да се навърта наоколо?

— К’во точно разбираш под „някой“? — извиси писклив глас Шишо, внезапно обнадежден от възможността да разполага с ценна информация, която да продаде изгодно.

— Някой, на когото да не му е тук мястото, — казах аз. — Заедно с една жена.

Шишо поклати глава.

— Няма жени тука. Видях някакъв бял мъж, май че вчера беше. Той като че ли не ме видя, слизаше отгоре.