Читать «Свидетелят от влака» онлайн - страница 46

— Тази сутрин само за това говорят. Латиносите настояват за официална реакция.

— Латиносите ли?

— Ами да. Жената на перона вчера се оказала латиноамериканка. Също и момичето в центъра. Латиносите твърдят, че било заговор. Градските власти пет пари не давали за тях.

Жената в будката се изсмя гръмогласно. Смехът й беше дрезгав и неблагозвучен. Смях със стиснато гърло. Изпълнен с гняв. И с жажда за мъст.

— Градските власти пет пари не давали за латиносите, моля ви се! Да ги питам аз тях какво щяха да приказват, ако бяха черни! Когато простреляха онова чернокожо момиченце в моя квартал, изпратиха ли цяла армия полицаи?! Изпратиха, дръжки.

Жената беше права, поне от своя гледна точка. Но аз нищо не можех да направя по въпроса, както и двамата прекрасно знаехме. Накрая тя поклати глава.

— За какво ли ти ги разправям тия работи, дяволите да ме вземат?! Ти си ченге, знаеш как е.

— Няма нищо — казах аз.

— Да, бе, за теб може и да няма. Горе ли отиваш?

Кимнах. Тя отвори автоматично портичката за втори път и аз влязох. Жената се върна към вестника си, като плюнчеше пръсти и си тананикаше нещо под носа.

Перонът беше пуст, ако не се брояха дузината полицаи, заели позиции от двете страни на линията. Когато се качих, един униформен ме спря.

— Ще трябва да ви претърся, господине.

— Сериозно?

— Да, господине.

— И ще го правите с всеки, който ползва днес метрото?

В погледа му проблесна стаен гняв, ноздрите му потрепнаха. Повечето полицаи не обичат да им се задават излишни въпроси, особено ако наоколо вилнее убиец, който безпричинно стреля по хора.

— Да, господине — отвърна полицаят. — Докато не ни доставят металотърсачи, ще претърсваме ръчно всеки, който иска да се вози на влака.

Запитах се на кого ли най-напред е хрумнала тази блестяща идея, но реших да запазя въпроса за себе си. Вместо това казах:

— Тук съм с инспектор Родригес. Имам деветмилиметров пистолет в кобур на хълбока. Разрешителното е в задния джоб на панталона ми.

При споменаването на оръжие полицаят направи половин крачка назад; ръката му посегна към микрофона на рамото. Посочих с пръст към Родригес, който беше на двайсетина метра по-нататък, с гръб към мен.

— Това там е инспектор Родригес. Защо не го извикате?

— Добре, господине, но ви моля да държите ръцете си така, че да ги виждам.

Полицаят още не бе извадил пистолета си, за да ме гръмне, но предполагах, че е въпрос на време. За мой късмет точно в този момент Родригес се обърна.

— Той е с мен, сержант! — Родригес му направи знак да ме пусне. Полицаят се облещи насреща му, може би преценяваше шансовете си да ни гръмне и двамата. Но се дръпна встрани и аз тръгнах по перона.

— Доста е ведра атмосферата днес — подхвърлих.

— Ти какво очакваше?

— Не знам, но идването ни тук е безполезно.

— Още нищо не си видял. — Родригес ме заведе до парапета. Трасето на метрото продължаваше право на изток, като се виеше над дворове и тъмни улички, докато направеше широкия завой на юг, към Централния пръстен.