Читать «Свидетелят от влака» онлайн - страница 45

— Хайде — каза той, — да вървим.

Полицаят закрачи към станцията. Аз го последвах. Животът си има своите добри страни дори в Чикаго, особено ако носиш значка и пистолет.

25

Станция „Саутпорт“ представляваше дървена барака с две въртящи се бариери, няколко билетни автомата и една будка за контрольорите пред пенсия, усъвършенствали типичната си дейност: да се прозяват и да гледат отегчено. Служителката, която беше на смяна тази сутрин, не правеше изключение.

— Извинете, госпожо — каза Родригес, като разтвори калъфа със значката си. Жената в будката вдигна очи от сутрешния брой на „Чикаго Сън Таймс“.

— В последно време съм се нагледала на такива, миличък. — Тя се усмихна и ми намигна, може би защото не се опитвах да я впечатля с някаква тенекийка. После се пресегна и натисна копчето за малката желязна портичка до въртящата се бариера. Родригес се шмугна пръв и се заизкачва по стълбите за перона.

— Ей сега идвам! — подвикнах след него. Родригес изръмжа нещо и тръгна нагоре. Аз се обърнах към жената, която в този момент тъкмо плюнчеше пръст, за да обърне на криминалната хроника. — Днес май е доста спокойно, а? — Беше девет, тъкмо сутрешният час пик, а на станцията не се виждаше жива душа.

Жената изпръхтя презрително, но не си даде труд да вдигне очи.

— Тук съм от три часа, гълъбче. Обикновено до това време минават поне хиляда души. Още петстотин до обяд. Но днес…

Жената погледна екрана на компютъра пред себе си и натисна няколко клавиша.

— Сто трийсет и пет дотук. Ако не броим полицаите… — Тя погледна в посоката, където бе изчезнал Родригес. — Ами да, при нас полицаите са повече от пътниците! Това поне мога да ти кажа със сигурност.

— Бяхте ли тук вчера?

— Вече казах на колегите ви. Не видях нищо. Само чух единичен гръм и после писъци.

— Страшничко е било, а?

Жената вдигна рамене.

— Аз живея в Саут Сайд, душичко. При нас се стреля всеки ден, от сутрин до вечер.

Тя изви поглед леко встрани. За пръв път видях, че в будката пред нея имаше малък телевизор. На екрана вървяха сутрешните новини по „Фокс“, но звукът беше намален.

— Моята съседка има момиченце — продължи жената. — Миналото лято я улучил куршум, както си седяла на пода в хола и си нареждала пъзел, ей богу! Сега е на десет и ще прекара остатъка от живота си, прикована на легло. Да си чул нещо за това по телевизията?

Поклатих глава. Жената се беше разсънила напълно. Може би повече, отколкото би ми се искало, но нищо не можех да направя по въпроса.

— Не си. А защо не си? Защото това не са го давали по телевизията. Не че, и да го бяха давали, щеше да обърнеш внимание. Виж, мъчно ми е за горката жена, която загина вчера, и за онова момиче в центъра. Моля се за тях и за близките им. Но, дявол да го вземе, заради тях пратиха цяла армия полицаи да патрулират по линиите!

Жената отново обърна очи към екранчето на телевизора. И аз се загледах в него. Някакъв репортер с перука и насилена усмивка беше застанал на ъгъла на Осемнайсета улица и „Холстед“, в сърцето на „Пилсен“. Скупчените зад гърба му хлапета правеха знаци с ръце и се блещеха срещу камерата.