Читать «Свидетелят от влака» онлайн - страница 40

— Не сега, мистър Кели! — Към упоритото отричане се добави умолителна нотка.

— Трябва да поговорим — настоях аз. — Може и друг път, щом не искаш сега.

Хюбърт отпи от чая си.

— Давайте да действаме по случая — каза той.

Поклатих глава и му изложих накратко историята. Повечето и без това вече го знаеше от новините.

— Разполагаме с поне една следа — казах аз. — След стрелбата в центъра убиецът е захвърлил пушката си в сляпа уличка.

— Той никога не би го направил, ако оръжието е могло да бъде идентифицирано, не мислите ли?

— Няма да повярваш колко небрежни могат да бъдат тия двамата — отвърнах аз.

— Двамата ли?

— Според нас са поне двама, работят в тандем.

— Бихте ли ми казали какво знаете за пушката?

Вдигнах рамене.

— Засега нищо. Няма отпечатъци. Федералните се опитват да я проследят до източника.

Хюбърт повдигна здравата си вежда.

— Като стана дума за федералните, според вас какво бих могъл аз да свърша, което ФБР не го може?

— Познавам добре Бюрото — казах аз. — Те отработват всякакви версии, съставят профил на извършителя, сравняват подробности от престъплението с други подобни случаи. Всичко, което се очаква от тях.

— Звучи ми логично — каза Хюбърт. — Използва се наличната база данни, за да се изведе закономерност.

— Да, но на мен ми се струва, че убийците не работят закономерно и действията им не се вписват в никакви известни схеми. Освен това Бюрото не може да свърши нищо, без да е обсъждано поне ден и половина. Докато междувременно тия ще продължават да убиват хора.

Хюбърт сякаш не приемаше изцяло логиката ми, но се заинтригува.

— Те знаят ли за мен?

— Ще поговоря с шефовете. Може да ти издействам никаква консултантска роля.

— А ако не успеете?

— Живеем в свободна страна, нали така?

Хюбърт се ухили. Може би си въобразявах, но от усмивката като че ли устата не го болеше толкова.

— Ще получа ли значка?

— Не, Хюбърт. От теб се иска да мислиш нестандартно. Да разработиш анализ, основан на фактори, за които никой друг не се е сетил.

— Мислите, че действат нестандартно, така ли?

— Мисля, че си струва да опитаме. Да издирим например къде са се подвизавали преди… — Вдигнах рамене. — Кой знае, може да са оставили следи.

— Звучи ми разумно — каза Хюбърт. — Хайде, да почваме!

— И още нещо. Последния път, когато се обърнах към теб за помощ, нямаше реална опасност. Сега случаят е различен. Тия типове обичат да убиват и го правят твърде успешно.

Хюбърт не изглеждаше особено впечатлен. Аз му разправих останалата част от историята: за кафявия плик, за „Илиада“, както и за среднощното си пътешествие из подземния свят.

— Заложил ви е капан, така ли? — попита той.

Кимнах.

— И е стрелял по вас?

— Поне аз останах с такова впечатление.

— Виж ти! Смятате ли да се обадите в полицията за трупа?

— Ако не го открият междувременно, ще звънна.

— Но засега предпочитате да задържите пакета за себе си?

Усмихнах се.

— Пакетът беше изпратен до мен. Бих желал да разбера какво означава. Така че, да, това си остава между нас двамата.

Извадих картонената изрезка с черния влак на жълт фон.