Читать «Свидетелят от влака» онлайн - страница 37

— Смяташ да го поставиш в течение ли?

— Може би. Защо не дойдеш с нас? Ще ми спестиш труда да ти обяснявам всичко още веднъж.

— Какво да ми обясняваш?

— Кафе „Филтър“ на Милуоки Стрийт знаеш ли го?

— Разбира се.

— Точно в осем. Тогава ще говорим.

Затворих телефона. Рейчъл приседна до мен на леглото и трийсет секунди я прегръщах. Ако си знаех интереса, изобщо нямаше да я пусна.

— Струва ми се, че и двамата ни чака тежък ден — каза тя.

Вчера й се бях обадил по телефона само колкото да й кажа, че съм привлечен по случая „Саутпорт“ и че ще й обясня всичко по-късно. Въпросното „по-късно“, доколкото можех да преценя, беше сега.

— Какво искаш да знаеш? — попитах аз, като отпуснах глава на възглавницата.

— Ами за начало допускам, че ти си свидетелят, за когото споменава полицията във връзка със стрелбата на „Саутпорт“?

— Нещата са малко по-сложни.

— Направо съм в шок!

— Не се съмнявам.

— Искам да знам какво става.

— Засега мога да ти кажа, че съм прикрепен към работната група, която разследва случая.

Тя се намръщи.

— И двете убийства?

Повдигнах се на лакът.

— Да, те са свързани помежду си. Я чакай да те питам, ти познаваш ли Катрин Лосън?

Рейчъл Суенсън беше може би най-интелигентната жена, когото познавах, и със сигурност най-красивата. Освен това беше действащ съдия към Северния съдебен окръг на щата Илиной, което означаваше, че познава федералните. Не всички, разбира се, но достатъчно.

— Естествено. Катрин е изгряващата звезда на Бюрото. Заедно с нея ли работиш по случая?

— Поне така изглежда. Аз и Родригес.

— Звучи интересно.

Много ми се щеше да я попитам защо намира агент Лосън за толкова интересна. Исках също толкова, ако не и още повече, да подмамя нейна светлост в леглото. За съжаление и двамата закъснявахме.

— Да се видим по-късно — предложих аз.

— За вечеря?

— Да, за вечеря. Каквото и да става.

— Ти ли ще готвиш?

— Ако не те е страх да пробваш…

— Точно в седем, Кели!

— Искам те прегладняла!

Допих си кафето и спуснах крака от леглото. Рейчъл ме докосна по рамото.

— Колко дълбоко си се накиснал в тази история?

Долових в гласа й същата притеснена нотка, както и предишната вечер. Сигурно беше свързана с главната роля, която ми бе отредена — на мишена в панаирджийско стрелбище.

— Става въпрос за работна група, Рейчъл. Най-вероятно ще седя в някоя тясна съвещателна зала и ще се наливам с изветряло кафе.

Тръгнах припряно към банята. Рейчъл ме следваше по петите.

— Не е нужно да лъжеш, Майкъл.

Тя каза това, облегната на рамката на вратата. Част от съзнанието ми регистрира краката й, които бяха великолепни. Целият ми останал мозък беше зает да отрича.

— Какво очакваш да чуеш? — казах аз и пуснах водата в мивката.

— Сериозно ли питаш?

— Да. Казвай, слушам те! — Наведох се над мивката и понаплисках криво-ляво лицето си, колкото да върша нещо.

— Защо не запишеш право, Майкъл? В Нортуестърн или може би в Чикагския университет? Ще ти хареса. Докато се усетиш, ще си завършил, а после от теб може да излезе страхотен адвокат по наказателни дела.

Това беше стара мечта на Рейчъл Суенсън: да заменя пистолета с кожено куфарче. Майкъл Кели да се превърне в Кларънс Дароу. Избърсах лицето си и потърсих убежище в спалнята.