Читать «Свидетелят от влака» онлайн - страница 36

Робълс разкопча сака и измъкна триножник. По шосето по посока към центъра минаха две-три коли, все още със запалени фарове. Той извади от сака фотоапарат „Никои D300“, закрепи го върху триножника и му постави мощен вариообектив. Закопча сака и го скри зад дърветата. Погледна пред визьора и фокусира апарата. В зрителното му поле се появи жена с малко дете. Робълс вдигна глава. Идваха право към него с новичък джип по дългото право, равно шосе. Той погледна пак през визьора и започна да отброява наум секундите. Едно, две, три… Жената се усмихваше и разсеяно барабанеше с пръсти по волана. Четири, пет, шест… Главичката на детето едва се подаваше над арматурното табло. Седем, осем… Робълс отново вдигна глава от фотоапарата. Джипът профуча покрай него, въздушната му струя разпръскваше утринната мъгла. Той се усмихна. Перфектно. Улови в обектива още няколко коли. Засече времето и по осемте платна, но най-много го интересуваха онези, които идваха право срещу него. Когато приключи, изщрака напосоки няколко снимки, в случай че на някого му хрумнеше да го пита какво прави тук. Работя върху фоторепортаж, щеше да бъде готовият отговор. След това Робълс се намести между дърветата и зачака две неща: сутрешният трафик да се усили и телефонът в джоба му да иззвъни.

21

Събудих се и ми замириса на кафе. При това буквално. В апартамента ми имаше някой, който правеше кафе. Който и да беше, поне бе съобразил да използва личните ми запаси от „Ел Диабло“. Сега, ако се сетеше да ми донесе горе и една чаша…

При следващото ми събуждане ароматът на кафе се бе засилил, а въпросният някой се намираше значително по-близо — всъщност беше надвесен над леглото ми с чаша в ръка и с усмивка. Помечтай, и ще ти се въздаде.

— Ти си тук! — казах аз.

— Отключих си и влязох. — Рейчъл Суенсън постави чашата на нощното шкафче, наведе се и ме целуна. Бях се прибрал малко след четири. Погледнах часовника на нощното шкафче. Беше седем без десет.

— Ще поостанеш ли, или си тръгваш? — попитах аз.

— Тръгвам си. Имам ранно съвещание.

— Защо ли си мисля, че ще се оправят и без теб? Само днес, по изключение?

Усмивката на Рейчъл беше лъчезарна, а тялото й излъчваше божествен аромат дори когато поклати глава. Прекарах ръка по бедрото й и за миг ми се стори, че нейното „не“ клони към „може би“. Точно този момент избра Родригес, за да позвъни.

— Ало! — казах аз.

— Звучиш като умряла лисица.

— Майната ти! Току-що се събудих.

Полицаят се изсмя гърлено.

— Готов ли си да вървим?

— Да вървим ли? Къде?

— Лосън иска да се срещнем тази сутрин на станцията на метрото при „Саутпорт“. Вече били приключили с огледа на местопроизшествието, но тя си била намислила да хвърли още един поглед.

— Казах на Хюбърт Ръсел, че ще пия кафе с него.