Читать «Свидетелят от влака» онлайн - страница 22

Родригес сви рамене и щракна с пръсти — сухият звук изплющя в купето.

— Мамка му, момчетата на четиринайсет рядко се разплакват. Обаче аз плаках, и още как! Седнах на пода в болничната стая и се разревах… Та аз не познавах собствения си баща. Така и не можах да изтръгна думица от него, дори един ритник в задника не успях да си изпрося. Но той ми беше баща и се разревах. Какво друго ми оставаше!

Родригес завърши разказа си; после и двамата се заслушахме във вятъра. Откъм езерото се надигаше буря.

— Все още ставам за тази работа, Родригес — казах аз, докато се вслушвах в собствения си глас, за да доловя нотка на отчаяние.

Родригес кимна.

— Вярвам ти. Но рано или късно ще си поплачеш. Просто защото ти е баща. А сега ми се махай от главата, върви да се наспиш!

Слязох бавно от колата на полицая и я изпратих с поглед, докато се загуби в мрака. После тръгнах пеша по „Еди“ към „Лейкууд“. Сградата, в която живеех, беше на ярки райета от уличното осветление. Вятърът ядно блъскаше дървена табела в стената на близката кръчма, навявайки спомени пред очите ми. Вмъкнах се в един вход и си казах: за днес стига толкоз! Бях уморен и исках единствено да пропълзя рано в кревата и да спя. Напоследък обаче се бях убедил, че от сън полза няма. Затова се загърнах в палтото си, приведох рамене срещу вятъра и закрачих по „Лейкууд“ към „Алисън“.

* * *

Колата ми беше на половин пряка от „Ритли Фийлд“. Стадионът беше тъмен, ако не се броеше неоновият надпис над главната порта, рекламиращ сезонни абонаментни карти по сто долара. Завих зад ъгъла и поех на запад. На първото кръстовище извадих телефона от джоба си и набрах един номер.

— Мистър Кели?

— Ти никога ли не казваш здрасти, Хюбърт?

— Здрасти, мистър Кели.

— Викай ми Майкъл.

— Бих предпочел мистър Кели, ако не възразявате.

— Е, как я караш?

— Добре.

— Още ли си в общината?

С Хюбърт Ръсел се бяхме запознали в Поземлената служба на окръг Кук. Тогава той ми бе помогнал с архивни справки за Големия пожар в Чикаго. След това този двайсет и няколко годишен професионален хакер бе пребродил заради мен виртуалното пространство, с което ми бе помогнал да заловя сериен убиец.

— Не, напуснах преди няколко месеца.

— Заради мен ли?

— Ами, заради вас! Нали ви бях казал, че искам да се махам от там. Е, махнах се.

— Добре. Слушай сега, ще ми отделиш ли няколко минути да поговорим?