Читать «Свидетелят от влака» онлайн - страница 21

— Отец Марк беше пастор в църквата „Сейнт Сесилия“ в югозападната част. За пет години беше успял да източи над милион долара енорийски пари.

— Ти да видиш!

— Сериозно. Крадял от касичките с дарения, ползвал служебни кредитни карти, всичко, което можеш да си представиш. Лосън беше тази, която успя да го разкрие. Шест месеца се е ровила из счетоводните книги на църквата, за да разбере откъде изтичат пари. Накрая се оказало, че отчето има вила в Калифорния и три беемвета. Когато го спипала, тъкмо се канел да продаде един църковен имот и да си купи яхта.

— Това ли е големият й удар? — попитах аз.

— Поне с това е известна.

— Иначе кариеристка ли е?

— Зависи кого ще попиташ. Някои твърдят, че винаги е мечтала за висок пост във Вашингтон. Само дето все са я отхвърляли.

— А останалите какво разправят?

— Един дългогодишен федерален агент ми беше казал тъкмо обратното: жената си била намерила мястото и се чувствала добре там. Освен това имала големи връзки и влияние в кметството, но не разбрах точно с кого и защо. — Родригес ме погледна косо, докато шофираше. — С други думи не се бъзикай с Катрин. Ще ти го изкара през носа.

— Ще го имам предвид.

Родригес даде мигач, сви вдясно по Саутпорт Авеню и спря на ъгъла с Еди Стрийт.

— До утре — казах аз, докато посягах към дръжката на вратата.

— Чакай малко — рече той и загаси двигателя. Пуснах дръжката и се облегнах назад.

— Какво има? — попитах.

— Ти ми кажи!

Опитах се да прикрия смущението си с пресилена усмивка, която изобщо не подейства на моя приятел полицая.

— Ел Ей, Кели. Минаха два месеца, откакто беше в Ел Ей. Два месеца не се бяхме виждали. Не бяхме говорили. Никой не те беше виждал освен Рейчъл.

— На човек му се случва и да е зает…

— Да, спор няма, нищо не казвам. Но все пак държа да знам дали още ставаш за тази работа, с която си се захванал.

— Мислиш, че едно ходене до Ел Ей ще ми попречи да се справя ли?

— Не съм казал такова нещо.

— А тогава какво, по дяволите, се опитваш да кажеш?! Усетих как гърлото ми се стегна, гласът ми излизаше с мъка; почувствах познатото пулсиране в слепоочията.

— Баща ти почина. Ти замина за Ел Ей, за да прибереш праха му, и се върна с празни ръце.

— За човек, който уж не знае нищо, си доста добре информиран.

— Не е леко да загубиш баща си, Кели.

— Моят беше голям особняк.

— Аз загубих баща си едва четиринайсетгодишен.

С Родригес се познавахме от години, но това не го знаех. Никога не се бях сетил да го попитам.

— Съжалявам да го чуя — отвърнах аз.

Полицаят потърка замислено върховете на пръстите си по волана.

— Имаше тежък характер. Работеше на смени в металургичен завод. Връщаше се всяка вечер, пребит като куче, и заставаше подпрян на стола в кухнята, докато мама му мажеше с масло изгарянията и вадеше стружки от гърба му. Рядко обелваше дума. Предполагам, не е имал сили от умора.

— Знам какво се опитваш да ми кажеш, Винс…

Извърнах се настрани, погледнах Родригес — лицето му бе прорязано от дълбоки бръчки като коловози, по които са търкаляха колелата на спомените — и си замълчах.

— Една вечер на излизане от завода — продължи Родригес, — тъкмо бил пъхнал ключа във вратата на колата, когато иззад ъгъла на две колела изхвръкнала патрулка. Гонели някакъв с краден автомобил. Колата на крадеца ударила баща ми и го метнала върху паркиран наблизо бюик. Черепът му се беше пукнал като кокосов орех. Когато стигнах в спешното отделение, докторите вече бяха направили каквото било по силите им, което хич не беше много. Баща ми не можеше да говори заради тръбите в гърлото му, пък и какво ли имаше толкова да ми казва?! Хвана ме за ръката и двамата зачакахме. Не продължи кой знае колко време. Постепенно очите му помръкнаха. Главата му се килна на една страна. Докато разбера какво става, и той си отиде.