Читать «Свидетелят от влака» онлайн - страница 18

— Като какъв?

Родригес отби и спря колата до бордюра, пред пожарния кран на ъгъла на „Холстед“ и „Адамс“.

— Това я попита и кметът. Хайде, да вървим!

Родригес изскочи от колата и пресече улицата. Намирахме се в сърцето на гръцкия квартал — истински магнит за командировани, дошли да се разтушат на чашка узо с агнешки флейки в компанията на някоя палава танцьорки.

Шмугнахме се в някаква таверна на име „Санторини“. Около бара беше душно от телата на мургави мъже с колосани бели ризи, които не вършеха нищо. Родригес им показа кожения калъф със значката си. Барманът се ухили и кимна към стълбището. Родригес се обърна към мен и каза:

— Той е на една маса на горния етаж.

— Кой?

— Ти кой мислиш? И не му се прави на интересен!

Изкачих се сам по стълбите и се озовах в голяма почти празна банкетна зала. От лявата ми страна се чу цвърчене, избухнаха пламъци. Двама дребнички гърци танцуваха около една маса, пляскаха с ръце и подвикваха: „Ооо-пааа!“, докато трети се опитваше да овладее огъня, който сам бе запалил. Насред цялата тази суматоха намръщено седеше самият кмет — Джон Уилсън. Ястието в чинията пред него се наричаше саганаки — по същество прясно сирене, залято с алкохол и запалено. Когато се приближих, той бе набол на вилицата си голямо парче и го поднасяше към устата си. В този момент ме видя и ми направи знак да седна на празния стол срещу него.

— Харесва ли ти тая гадост, Кели?

Вдигнах рамене.

— Пържено сирене. Какво му е, та да не ми харесва?

— Дай му и на него една порция — нареди Уилсън.

Келнерът се усмихна и запали още един дебел резен сирене. След като получих своята чиния, Уилсън изгледа момчетата и те изчезнаха надолу по стълбите. Останахме сами: аз, кметът и двете порции саганаки.

— Дразнят ли те федералните, Кели?

— Да, донякъде.

Кметът посочи с вилицата си към мен.

— Как, дявол да го вземе, се накисна в тая история?

— Не знам.

— По случайност, а?

Вдигнах рамене.

— Може би…

— Лъжеш! — Уилсън си отряза ново парче от мезето и задъвка усмихнато. — Но в това няма нищо лошо. Всички лъжат.

— Смятате ли?

— Смятам, я! Но по някакъв начин всичките тия тъпанарски лъжи ми помагат да възстановя доверието си в човешката природа.

— Колко успокоително.

— Доколкото схващам, федералните полагат големи усилия, за да ти повярват. Онази агентка… как й беше името?

— Лосън. Катрин Лосън.

— Да, Лосън. Та тя си мисли, че ти си свързан по някакъв начин с тази история. Само дето не знае как. Така или иначе, иска да си й подръка. Да те наглежда. Смяташ ли да дояждаш това?

Поклатих глава. Кметът набоде саганакито ми и го прехвърли в чинията си, без да спира да говори:

— Идвам тук по два-три пъти седмично. Понякога за да обядвам. Или пък просто за да се завра някъде. Да послушам тия смахнати копелета как подвикват: „Ооо-пааа, ооо-пааа!“ и тъй нататък. Да пийна чаша вино. Тук правят хубава риба. Ти ядеш ли риба?

— Разбира се.

— И аз. Чикаго е град на пържолите и аз ги обичам. Нищо обаче не може да се сравни с една хубава риба. Както и да е. И така, от Бюрото искат да си им подръка, но без да им се пречкаш.