Читать «Подземията на Чикаго» онлайн - страница 98
Майкъл Харви
— Дай ми профил, пък после ще мислим за останалото — рекох.
Гостите ми се умълчаха. Никой от тях не изглеждаше щастлив от присъствието си в кабинета. Или пък от моята компания. Родригес стана да си върви, а Рита скочи след него. Докоснах ръката на Моли.
— Остани за момент.
Изчакахме другите да си тръгнат.
— Как се чувстваш? — попитах.
— Имаш предвид ръката ми? Добре е. Казаха ми, че мога да сваля превръзката още утре.
— Боли ли те?
— Почти цял следобед спах — отвърна Моли и отново вдигна снимката. — Ще ми трябва копие за търсенето в базата данни.
— Вземи я.
Тя прибра снимката в джоба на якето си.
— Как е Елън? — попитах.
— Ако питаш дали ще разбие патогена, отговорът е „да“.
— Къде е в момента?
— В лабораторията предполагам. Защо?
— Току-що ми изпрати имейл — докоснах клавиатурата аз. — Иска да поговорим.
— В последно време това не е много лесно.
— Искаш да кажеш, че има забрана да напускате лабораторията?
— За Елън — със сигурност. Не може да мръдне без някой от Вътрешна сигурност с пушка в ръка.
— Толкова ли е важна?
— Дори не можеш да си представиш. Спомена ли какво иска?
— Не.
— Аз отивам там. Ще говоря с нея.
— Мога ли да ти задам един въпрос?
— Казвай.
— Доверяваш ли се на Елън?
В очите на Моли се появи тревожен блясък.
— Надявам се, че не говориш сериозно.
— Доверяваш ли й се?
— Напълно. Готова съм да заложа живота си. Твоя — също.
Кимнах.
— Ще ми се обадиш за угарката, нали?
— Ако има нещо по нея, ще го открия. И още нещо, Майкъл…
— Какво?
— Бъди внимателен.
— Какво означава това?
— Имам предвид Елън. Бъди внимателен, когато говориш с нея.
Изправих се до прозореца и гледах как Моли се отдалечава. Тя се обърна да ме погледне, но знаех, че не може да ме види в тъмния кабинет. Миг по-късно тя прекоси Бродуей и изчезна.
Отворих имейла на Елън Бразил и го прочетох за пореден път. Минаваше шест следобед, трябваше да тръгвам. Изключих компютъра, облякох палтото си и излязох.
50
Елън Бразил гледаше трите отворени файла на екрана. Първият представляваше генетичната схема на супервируса „Тих тътен“, създаден неотдавна от нея. На втория беше записан химическият състав на ваксината срещу него, а третият съдържаше цялата генетична верига на чикагския патоген. Тя протегна ръка и натисна бутона за вътрешна връзка. Във високоговорителя прозвуча глухият глас на Джон Стодард.
— Откри ли нещо?
— Да.
— Слизам веднага.
— Не е нужно.
Беше предупредила Стодард, че се нуждае от по-голямо пространство, и той с готовност й го беше предоставил. Никой не изгаряше от желание да облече бялата престилка в момент, в който патогенът заплашваше с глобално разпространение. В крайна сметка сложиха един въоръжен пазач на входа и я оставиха сама в цялата лаборатория.
— Кажи ми какво става, Елън.
— Изпратих данните на компютъра ти. ДНК отпечатък на патогена. — Замълча за миг, после добави: — И може би ваксина за него.
— Нима е възможно? — попита след известно забавяне Стодард.
— Мисля, че да.
— Защо чувам едно „но“?
— Сам ли си?
— Да.
Елън смачка на топка листа с последните си изчисления и го захвърли в коша.