Читать «Подземията на Чикаго» онлайн - страница 99

— Бях ти споменала, че този патоген се държи почти по същия начин като един щам, който бях създала в лабораторни условия.

— Но нали каза, че са различни?

— Те наистина са различни.

— Струва ми се, че трябва да бъдеш по-категорична.

— Създаденият от мен патоген се нарича „Тих тътен“. Проектирах го като един от най-лошите ни кошмари — заразен поне колкото антракс и ебола, леко модифициран и вграден в инфраструктурата на обикновен грипен вирус.

— На теория съкращаването на инкубационния му период му дава възможност за предаване по въздушно-капков път.

— Точно така. Ако „Тих тътен“ беше изпуснат в оригиналния си вид, смъртните случаи отдавна щяха да са далеч над десет хиляди. Докато този щам е модифициран така, че изисква изключително близък контакт, за да се прехвърля от човек на човек.

— И затова мъртвите са само няколкостотин?

— Мисля, че да.

— Това означава ли, че можем да го овладеем?

— Аз създадох ваксина за „Тих тътен“. С известни модификации тя би могла да се превърне в надеждна предпазна мярка.

— Колко време ще ни трябва за реалното й производство? — попита след кратка пауза Стодард.

— Минимум три месеца. Дотогава ще държим болните под карантина и постепенно ще изолираме заразените зони.

— А какво ще правим с вече заразените?

— Всички заразени са мъртви, Джон.

Нова пауза.

— Ще се превърнем в герои, Елън — развълнувано рече Стодард.

— Едва ли. След петстотин мъртъвци няма как да ни обявят за герои. Освен това извадихме късмет, изключителен късмет.

— Това не е късмет, Елън. Това си ти и твоята работа. Благодарение на теб и твоите сътрудници може би ще успеем да спрем една истинска пандемия…

— Събрах ДНК-то на повечето патогени от кръвта на мъртвата ми сестра — промълви Елън.

— Много съжалявам за нея.

— Всичко е наред.

Елън с учудване гледаше ръцете си. Кога ли се състариха толкова?

Гласът на Стодард отново се появи във високоговорителя.

— Елън…

— Ще се заема с изготвянето на протоколите за производство на ваксината.

— Все пак сме герои, Елън.

Тя прекъсна връзката и кликна върху прозореца с данните на „Тих тътен“. На екрана се появи цяло съзвездие от хромозоми. С няколко бързи движения набра данните за разпространението на заразата през последните шест часа.

Отвън долетя някакъв шум. Тя отиде до вратата и хвърли поглед към тъмния коридор. Светеха само табелите за аварийните изходи в двата му края. Пазачът беше изчезнал. Върна се обратно и измъкна предварително подготвената си раница. После отвори едно от чекмеджетата на бюрото и извади малкия пистолет, който държеше там.

Вероятно я чакаха долу. Или някъде другаде. Ще я гледат като Бог, поне докато не им даде каквото търсят. А после ще я превърнат в жертвен агнец.

Прибра пистолета в дамската си чанта, преметна я през рамо и напусна лабораторията.

51

Често се пише за долнопробните кръчми на Чикаго. Най-често ги описват като места, където бирата „Олд Стайл“ се лее в огромни халби, а твърдият алкохол се предлага в половинлитрови чаши. И разбира се — с неизменния древен джубокс в ъгъла, който работи с монети от четвърт долар. Зад бара стои пияница с набръчкано лице, а насреща му клечат шест-седем редовни посетители, които знаят как да разкарат всеки наивник, който е решил да пийне в техния бар. Хората обичат подобни места. Отиват да изпият някоя и друга бира там, а после се хвалят пред приятелите си. Може би защото се чувстват откриватели, може би защото изпитват някакво особено любопитство. Но на практика не е така. Ако искаш да откриеш нещо различно, достатъчно е да опреш корем в бара на „Литъл Кингс Ликърс“ в Саут Сайд. А ако притежаваш оръжие, не е зле да го носиш у себе си.