Читать «Подземията на Чикаго» онлайн - страница 17

— И така може да се каже.

— Какво открихте досега?

Бразил ми направи знак да я последвам, извървя двайсетина крачки и хлътна в някаква дупка в стената, през която се излизаше на съседния коловоз. Озовахме се пред оградена зона с площ пет квадратни метра. Двама мъже в защитни костюми изпълняваха процедурата по събиране на улики, а трети наблюдаваше действията им на монитор с плосък екран. Бразил насочи фенерчето си надолу. Голяма част от зоната беше почистена. На стената над нея стърчеше самотна фасунга без крушка.

— Лабораторията във Форт Детрик маркира крушките си с ултравиолетови кодове. Даниълсън ни предостави ключовете за тях.

— И?

— Според кодираната информация тази е била напълнена с антракс на шести юли хиляда деветстотин деветдесет и шеста година. Пречистен и напълно безвреден.

— А какво научавате от вашите тестове?

— „Търсачът“ е оборудван с оптичен скенер, който реагира на химически съединения, съдържащи бактерията на антракса. Процесът продължава между десет и дванайсет минути. Елате, ще ви покажа…

Бразил ме поведе към редицата лаптопи на сгъваемата маса. До тях беше разгънато платно от фина коприна, върху което стърчаха купчинки почва. Сред тях проблясваха миниатюрни парченца стъкло.

Насочих вниманието си към един от членовете на екипа, който плъзна „търсача“ си над една от пробите. След отрязък от време, който ми се стори цяла вечност, уредът издаде звънчев сигнал, наподобяващ писукането на микровълнова фурна. Бразил го взе от ръцете на колегата си и се наведе над показанията. Миг по-късно пристъпи към един от лаптопите и набра няколко команди.

— Искате ли да погледнете? — попита тя и се дръпна встрани да ми направи място.

— По-добре ми дайте крайния резултат — отвърнах аз.

— Това е петата проба, която изследваме. Безвредна като всички останали.

— Както каза Даниълсън…

— Да, точно така.

Край отсрещната стена на тунела двама учени вадеха сребристи цилиндри от алуминиевите сандъци, които бяхме докарали. Закачиха към тях дълги черни маркучи и започнаха да покриват стената с плътна бяла пяна.

— За какво служи пяната за бръснене? — попитах аз.

— Преди малко ви споменах за въглеродните нанотръби.

— Страхувам се, че ще ми трябват доста повече разяснения.

— Нанотръбите представляват специално обработени въглеродни молекули, които изграждат най-твърдата и най-гъвкава субстанция, известна досега. Те не могат да се видят с просто око, но въпреки това предлагат множество интересни приложения. В конкретния случай аерозолната пяна пренася цяло съзвездие от нанотръби, химически свързани с молекули на обикновени въглехидрати, тоест — захари.

— Защо?

— Спорите на антракса за военни цели се привличат от захарите и се съединяват с тях. След тази реакция те стават твърде големи, за да проникнат през белодробната ципа и на практика са безопасни за човека. В този случай става въпрос само за предпазна мярка, но същевременно получаваме възможност да проверим работата на своите прототипи.

Отдръпнах се, за да позволя на един от екипа да обработи близката стена.