Читать «Подземията на Чикаго» онлайн - страница 15

Натиснах го. В горния десен край на визьора се появи малък екран, на който се виждаха хора със защитни костюми, които вземаха проби.

— Това, което виждате, е видеоматериал от работните площадки около релсите — обясни Карълтън. — Можем да ви свържем и с канала за базата данни, но само със съгласието на доктор Бразил.

Натиснах бутона за втори път и видеото изчезна.

— Къде е доктор Бразил? — попитах.

— Последвайте ме.

Преминахме през пластмасовите прегради и се озовахме пред извита стъклена преграда в метална рамка, която запечатваше останалата част от перона и тунела отвъд. Достъпът до тях се осъществяваше през две врати, поставени на разстояние една от друга. Зад първата бяха монтирани две големи машини с огромни сиви перки, към които бяха прикачени множество маркучи. Те пъшкаха и кашляха като старец, който цял живот е пушил по пет пакета цигари дневно. Перките съскаха като проядени дробове.

— Система за принудителна вентилация — обясни Карълтън.

Вероятно го каза за мое успокоение, което обаче така и не дойде.

— Готов ли сте? — обърна се тя.

Не видях нищо, с изключение на отражението на шлема си в нейния визьор.

— Да, отваряйте.

Преминахме и през втората врата. На ръба на перона бяха поставили временна стълбичка, която опираше в чакъла на тунела.

— Захранването на третата релса е изключено, но все пак внимавайте — предупреди ме Карълтън.

Поехме между релсите. Подметките ни вдигаха малки облачета черна прах. Карълтън спря на входа на тунела.

— Пет минути навътре — рече тя.

Подаде ми едно фенерче, включи своето и насочи лъча в мрака. В светлината му се мярнаха две-три козинести топки, които бързо изчезнаха в неизвестна посока.

— Плъховете все още са живи — отбеляза Карълтън.

— Албер Камю би казал, че няма от какво да се тревожим.

— Експерт по биооръжията? — обърна се да ме погледне Карълтън.

— Шегувате ли се?

Моли размаха фенерчето си.

— Просто влизам в ролята си, мистър Кели.

— Много смешно — отбелязах аз и насочих своя лъч към назъбените стени на тунела. — Струва ми се, че това е прекалено голяма зона за запечатване.

— Не съвсем — поклати глава Карълтън и тръгна напред. — Ако я изолираме както трябва и разчетем правилно данните, ограничението на заразата ще бъде повече от добро. Разбира се, при появата на патогени това не е първата ни грижа.

— Не е ли?

Карълтън поклати глава.

— Истинският проблем са влаковете — рече тя.

— Как така?

— Много просто. Влакът се носи с висока скорост към поредната спирка и тласка пред себе си заразен с патогени въздух. После спира и отваря врати за пътниците…

— И част от патогените проникват във вагоните.

— Точно така. После влакът тръгва към следващата спирка, към онази след нея и така нататък. Всяко отваряне на вратите предизвиква естествен вакуум и изпуска малки количества патогени.