Читать «Подземията на Чикаго» онлайн - страница 18

— Защо не се върнем на повърхността? — подхвърли Бразил. — Там ще можете да се свържете и да съобщите добрите новини.

— Ами втората крушка?

— Какво за нея?

— Няма ли да я свалим, преди да падне?

— Няма втора крушка, мистър Кели.

— Откъде знаете?

— От Даниълсън.

— Лично ли ви го съобщи?

Бразил кимна.

— Ще се наложи да ни даде допълнителни разяснения. Искате ли да излезем на повърхността, или не?

— А ще мога ли да се отърва от този костюм?

— Май не го харесвате, а?

Бавно се огледах. Край мен имаше лица, които не можех да видя; разговори, които не чувах; смърт, която не можех да докосна.

— Никак — отвърнах.

— Добре. Ще ви заведа в лабораторията.

— Какво има там?

— Наричаме го „Черна биология“. Може би ще ви хареса, може би — не. Но тя е бъдещето, което настъпва много по-бързо, отколкото можете да си представите.

9

Гърлото на Куин беше пресъхнало и подуто. Той завъртя огледалото за обратно виждане и направи опит да го погледне. Лицето му беше зачервено от треската. Очите го смъдяха, а налягането в слепоочията заплашваше да му пръсне главата.

— Мамка му!

Той отби до тротоара и изтръска две таблетки тайленол от шишенцето, което държеше в жабката. Двата трупа бяха приети от помощника на съдебния лекар, който се съгласи да почака за попълването на съответните документи — вероятно защото се опасяваше да не се сдобие и с трети.

Часовникът на таблото показваше 8:03 ч. сутринта. Малките негодници положително вече бяха на път за училище, изскочили от високите блокове без асансьори. Куин включи на скорост.

Навлезе в „Килдеър“ от изток, срещу знаците за еднопосочно движение и с два пъти по-висока скорост от разрешената. Не след дълго видя пет-шест хлапета, които се бяха облегнали на паркираните коли, настръхнали от студа. Те се разпръснаха в мига, в който зърнаха колата. На двайсетина метра от тях Куин натисна газта, насочи се към близката уличка, а после скочи на спирачките. Колата поднесе, задницата й повали на земята едно от момчетата, който бързо скочи на крака и побягна, накуцвайки с единия крак.

Куин включи на заден и излезе обратно на платното. Игнорирайки групата, той насочи вниманието си изцяло към накуцващия хлапак. Точно както в онези тъпи предавания по „Дискавъри“, в които се обясняваше как лъвовете винаги преследват слабите и ранените.

Облечено с анцуг на „Чикаго Уайт Сокс“ с вдигната качулка, момчето се оглеждаше за някоя незаключена врата. Куин нави волана, качи колата на тротоара и се понесе след него. Хлапакът се опита да яхне предния капак, но не беше достатъчно бърз. Куин го затисна странично към стената на сградата, изскочи навън и разгъна телескопичната палка, която висеше отстрани на бедрото му.

Хлапакът беше на не повече от дванайсет-тринайсет години. Скимтеше като някой от плъховете, попаднали в капаните с лепило в някогашната му къща, в момента обитавана от бившата му съпруга.

— Как се казваш?

Момчето продължаваше да се бори и в един момент успя да се освободи. Но Куин го сграбчи, преди да побегне, и тръсна палката, която се разгъна до максималните си размери.