Читать «Подземията на Чикаго» онлайн - страница 126

— Маркъс Робинсън? Няма да изкара и едно лято!

Свих рамене и казах:

— И в двата случая бих могъл да помогна.

Родригес изсумтя и погледна надолу по улицата. Ченгетата бяха отцепили квартала със сини полицейски заграждения, зад които се беше струпала малка тълпа с надеждата да зърне някоя известна личност. Някаква жена щракна с фотоапарата си и размаха ръце. Махнах й в отговор.

— Коя е тая? — попита Родригес.

— Никоя. Просто ми махна.

— Аха. Сега идва ред на шибаните знаменитости.

Порталът на „Холи Нейм“ се отвори и знаменитостите започнаха да се изсипват навън. Принудени бяхме да се дръпнем встрани. Гледах ги разсеяно, питайки се защо изобщо съм тук. Усетих поредното смушкване в ребрата и проследих погледа на Родригес. Покрай нас мина Моли Карълтън, скрита под черна шапка с широка периферия и заобиколена от костюмирани мъжаги. Посегнах към пистолета си, който не беше на колана ми. Тя се обърна, но очевидно не ме видя. Насочи се към чакащата наблизо лимузина.

— Май няма да има никакъв процес — отбеляза Родригес.

Понечих да отговоря, но в същия момент порталът отново се отвори. През него минаха мъже с тъмни очила и слушалки в ушите. После се появи вицепрезидентът, до когото се беше залепил Уилсън. Двамата спряха под портала, за да разменят няколко думи с кардинала.

— Как се чувства любимият ни кмет? — попита Родригес.

— Снощи по новините на Би Би Си показаха начина му на живот.

— Не знаех, че има такъв.

От тълпата изскочи Рисман и се насочи към шефа си. Уилсън наклони глава, за да чуе какво му казва началникът на канцеларията му. Очите на кмета се насочиха към мен, устните му се размърдаха. Свалих слънчевите очила от главата си и скрих очите си зад тях. Веднага се почувствах по-добре.

— Какво ще стане с него? — попита Родригес, кимайки към Рисман.

Бях му разказал за плановете на Рисман да свали шефа си и да заеме мястото му.

— Не знам.

— Присъства на всички мероприятия, в които участва и кметът — отбеляза Родригес. — Видях го с очите си.

— Не допускаш, че Уилсън е знаел какви ги е вършил тоя тип, нали?

— Казва ли ти някой? Просто се питам как го е правил.

— Никога не е просто — казах аз, докато лимузината на кмета спираше пред катедралата.

Уилсън се сбогува с вицепрезидента и кардинала, настани се на задната седалка и колата потегли. Проследих с поглед фигурата на Рисман, който бързо се отдалечаваше по Сюпириър Стрийт. Усетих как краката ми ме понесоха след него.

— Къде отиваш? — дръпна ме за ръкава Родригес.

Нямах отговор на този въпрос, но продължих напред. Родригес ме последва. Прекосихме „Сюпириър“ на изток и завихме надясно по „Уабаш“. Точно навреме, за да зърнем как Рисман изчезва в една от задните улички.

— Какво има там? — попитах.

— Малък паркинг. Общината го използва, когато големците посещават катедралата.

Насочихме се към началото на уличката. Пред очите ни се разкри паркингът, от който тръгваше по диагонал още една уличка. От двете страни бяха подредени черни контейнери за смет. Над един от тях се беше надвесил дребен чернокож мъж.

Изръмжа стартер, последван от лекото форсиране на автомобилен двигател. Кафяв седан се насочи към изхода на паркинга в мига, в който дребният чернокож затвори капака на контейнера и го избута в средата на уличката. Шофьорът на седана спря и натисна клаксона. Чернокожият вдигна ръце и започна да се бори с контейнера. В уличката се разнесе грохотът на друг, по-мощен двигател.