Читать «Подземията на Чикаго» онлайн - страница 128

— Твърде много недовършени неща — кимнах.

— Които никой не може да разреши по-добре от градската управа на Чикаго.

Спряхме на пресечката между „Сюпириър“ и „Стейт“.

— Ти къде отиваш? — попитах.

— Имам среща за обяд — сви рамене Родригес.

— С Рита?

— Аха.

— Тя е добре, Винс.

— Разбира се, че е добре. Въпросът е ти как си.

Кимнах към бялото стълбище и внушителната постройка над него.

— И аз имам някои неща за довършване.

— Довърши нещо и вместо мен — каза Родригес и си тръгна. После изведнъж спря и се обърна. — За малко да забравя…

— Какво?

— Рейчъл?

— Какво за нея?

— Какво става между вас?

Във вътрешния джоб на палтото ми се мъдреше плоско пакетче. То съдържаше последната отстъпка на федералните: цялата документация за връзките на Рейчъл с „Лаборатории Си Ди Ей“ и писмо, в което се обещаваше, че случаят ще бъде потулен завинаги. Отначало исках да й го предам лично, но после реших да го пратя по пощата.

— Кели?

— Какво?

— Искаш ли да поговоря с нея?

— По-добре да оставим нещата така, Винс.

— Засега?

— Да, засега.

Инспекторът ме потупа по рамото и отново пое нагоре по „Сюпириър“. Аз седнах на стъпалата и изложих лицето си на топлите слънчеви лъчи. Покрай мен профучаха още две патрулки, следвани от линейка и телевизионен микробус. Допуших цигарата си и стъпках угарката с ток.

Вътрешността на катедралата беше хладна и величествена. Седнах на една пейка в дъното. После се отпуснах на колене и затворих очи. Наоколо цареше непрогледен мрак. Опипах стената, търсейки лъч светлина или прозорец за отваряне. Но нямаше нищо. Само мрак. Задушаващ, безкраен вечен мрак. Потопих се в него и зачаках страданието. Знаех, че така трябва да бъде. Но не беше.

Епилог

Седях в дневната на Елън Бразил и слушах вечерния трафик под прозорците й.

— Как е момичето ти? — попита тя.

— Казах ти, че нямам момиче.

— Каза ми, че е сложно.

Намръщих се и отпих глътка кафе. Вече й бях разказал всичко, което знаех за Си Ди Ей, с изключение на една последна подробност. Тя го знаеше. Аз също. Вероятно го знаеше и урната с праха на сестра й на перваза на камината.

— Ходих на един от митингите, свикан от кмета — подхвърли тя.

— Бас държа, че е било много вълнуващо.

— Носех си и пистолета — добави тя.

Беше се свила на канапето, с отметната назад тъмна коса, подвила под себе си дългите си крака.

— Къде е, Елън?

— Твърдо бях решила да гръмна някого, но не знаех откъде да започна.

— Къде е пистолетът?

— Изхвърлих го — отвърна тя и обърна ръцете си с дланите към мен.

— Трябваше да ми го дадеш.

— А ти трябваше да ми разкажеш края на историята.

— Мислиш си, че знаеш, но не е така.

— В такъв случай казвай.

Навън изсвири клаксон, последван от сподавена ругатня.