Читать «Подземията на Чикаго» онлайн - страница 107

— Ти спал ли си изобщо? — огледа ме тя.

— Имах тежка нощ. А ти?

— Добрах се до нещо.

Отпи предпазлива глътка от чашата си. Очите й не слизаха от лицето ми.

— Какво нещо? — попитах.

— ДНК проба от угарката, която ми даде.

Извърнах глава към витрината. Плътната мъгла от езерото бързо поглъщаше кривите улички. Едри водни капки оставяха бразди по външната страна на стъклото. Изграка полицейска сирена, после спря. Близката пресечка беше блокирана от три коли без отличителни знаци. Гледах като омагьосан безмълвното пулсиране на сините лампи върху покривите им.

— Чу ли какво ти казах? — попита Моли.

— Чух. Действала си бързо.

— Снощи приключих с тестовете. Извадих и малко късмет.

— Разкажи ми.

— Успях да изтегля пробата от филтъра.

— Слюнка?

— Вероятно.

Тя се пресегна към коженото куфарче в краката си. Отзад на колана й се появи черната ръкохватка на пистолет. Вероятно това беше последната мода. Учени с пищови на кръста.

— Пробата е от мъж, с много добри качества — добави тя. — Шестнайсет съвпадения.

— Какви са шансовете за идентификация?

— Много големи. От известно време насам Вътрешна сигурност изисква генетични проби от всички свои служители и частни ченгета. Това ми даде възможност да направя сравнение с тяхната база данни.

— Как успя?

— По-добре да не знаеш. — Моли измъкна някаква снимка от папката, която държеше в ръце. Лицето беше на мъж, около четирийсетгодишен, с тесен издължен нос, добре очертана брадичка, пъстри очи и тъмна коса, сред която белееше светъл кичур.

— Кой е? — попитах и отпих глътка кафе.

— Мъжът от твоята снимка.

— Сигурна ли си?

— Виж сам — отвърна Моли и доближи снимката до онази, която бяха направили хората на Вини Делука.

— Може и да е той — рекох.

— ДНК-то от угарката е негово. Казва се Питър Гилмор, бивш тюлен. В момента работи в частния сектор. Преди десетина години ЦРУ го използвало за някои секретни операции. На парче. Изпълняваш задачата и си получаваш парите.

Надникнах в папката. Имена, дати, операции.

— Друго? — попитах.

— Има опит в разпространението на химически и биологични оръжия. — Моли направи малка пауза.

— И? — подканих я аз.

— Работил е с Даниълсън. Преди малко повече от пет години.

Отново погледнах навън. Лицето ми се очерта на стъклото, прорязано от сивите студени вадички на дъжда.

— Добре ли си, Майкъл? — попита Моли и се примъкна малко по-близо до мен.

Очите ми се плъзнаха по линията на брадичката й и спряха на финия мъх на бузата й.

— Добре съм.

— Не изглеждаш особено изненадан.

— Всичко е наред. Родригес е получил балистичната експертиза. Куршумът в рамото ти е изстрелян от оръжието, което е било използвано и в мазето на Ли.

— Какво ни говори това?

— Може би се е целил в теб, а може би и в мен.

— Защо?

— Не знам.

— Значи това е нашият човек — потупа по фотографията Моли.

— По всичко личи, че е така. Сега ни остава да го открием.

Тя извади от джоба си лист хартия и го плъзна на плота.

— Какво е това?

— Имам приятел в ЦРУ, от когото получих този адрес. Твърди, че Гилмор го използва, когато е в града. Поне досега го е правил.