Читать «Подземията на Чикаго» онлайн - страница 109

— Ти ли отговаряш за това? — попитах.

— Всеки стрелец ще се замисли, когато види толкова ченгета на едно място.

— Благодаря ти за помощта.

— За нищо. Моли Карълтън току-що мина от тук.

— Знам.

— Искаш ли да пуснем някой подире й?

— Не, остави я на мира.

— Добре. А ще ми кажеш ли кой проявява желание да ти надупчи задника?

— По-добре да не знаеш.

— По-добре да знам!

Беше прав. Поне от своя гледна точка. Разказах му за Куция.

— Казва се Робърт Крейн. С карта на Вътрешна сигурност. Предложих му ранно пенсиониране и той с удоволствие прие.

— Може би трябваше да му видиш сметката.

— Ти така ли би постъпил на мое място?

— Не, ама звучи добре.

— Някой във Вашингтон става нервен, Винс.

— Защото нямат представа колко малко знаеш.

— Не е точно така — отвърнах аз, извадих папката на Гилмор и му я подхвърлих. — Моли е успяла да свали ДНК проба от угарката, която й дадох. Бивш оперативен агент на ЦРУ.

Очите на Родригес пробягаха по доклада, лицето му светна.

— Даде ми и един адрес — добавих аз и вдигнах с два пръста листчето, което получих от Моли. — По нейно мнение той може би е там и в момента.

— Мамка му! — подсвирна Родригес.

— Мамка му я — кимнах аз.

56

Адресът, който ми бе дала Моли, се оказа малък склад в индустриалната зона, разположена северозападно от града. Вече втора година в нея не се развиваше никаква дейност — факт, който свидетелстваше за скорошна промяна на статута и евентуалното й преминаване в ръцете на поредния „добросъвестен инвеститор“.

Родригес изрази желание да ме придружи, но и двамата си давахме сметка, че е по-добре да не го прави. Затова се появих на адреса сам и вкарах колата в безлюдния паркинг. Над главата ми се носеха тежки облаци, миришеше на дъжд. Пакетчето на Елън лежеше на съседната седалка. Отворих го и отново прочетох бележката вътре. Десет минути по-късно заключих колата и се отправих към склада.

Западната му страна представляваше сляпа стена от голи тухли. В южния край имаше товарна рампа с голям портал на колелца, в момента заключен с верига и катинар. До него се виждаше тясна врата, боядисана в зелено. Промъкнах се към нея и натиснах бравата. Беше заключена. Поколебах се дали да не пробвам уменията си на касоразбивач, но в крайна сметка просто изкъртих вратата с един добре премерен ритник.

Помещението беше просторно, с висок таван и дървена стълба, която водеше към горен етаж. Разположените непосредствено под покрива прозорци едва-едва пропускаха слабата дневна светлина. Останалата част от помещението се запълваше от тъмни сенки, които на места преминаваха в пълен мрак. Плъзнах длан по грубата каменна стена. Подът беше от напукан цимент, примесен с пръст. Въздухът тежеше от застоялата миризма на машинно масло и рязан метал. Вляво тъмнееше широк тезгях, върху който стърчеше някаква машина. Опипах я с пръсти. Струг. Явно бях попаднал в работилница.

Вдигнах поглед към горното помещение. Бюро с включена настолна рампа, лаптоп и разпръснати листове хартия. Вляво имаше авариен изход, чиято врата леко се люлееше на пантите си.